— Какво си направил?! Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
Бяхме в Синеплекса на опашката за пуканки. Лена не беше така доволна от подновяването на отношенията ми с Лив, както се бях надявал. Всъщност бе направо нещастна и гневна. Но ако Лив дойдеше на купона, Лена така или иначе щеше да разбере, че аз я бях поканил, затова реших да го й кажа предварително и да поема удара още сега. Ядосано гадже е едно. Но ядосано гадже чародейка е нещо съвсем различно. Означава, че лесно можеш да се окажеш без крайник или висящ от ръба на някоя скала.
Смятах да разкажа на Лена как предишната нощ с Лив бяхме намерили Temporis Porta. Но като обмислих реакцията й за поканата на купона, ми се стори, че ще бъде по-добре да не продължавам с истории за това как двамата с Лив бродим сами из Тунелите. Първо трябваше да оправя купона.
Въздъхнах и повторих аргумента си, макар да осъзнавах, че не ми помага особено.
— Ако имаше основание да се притесняваш за нещо, бих ли поканил Лив някъде, където смятаме да ходим заедно с теб? Да не мислиш, че кроя някакви скрити планове?
— Какви скрити планове?
Свих рамене.
— Не знам. Нямам такива!
— Но да предположим, че имаше.
— Но нямам.
Историята се развиваше прекалено бързо, и то в посока, която не ми допадаше.
— Итън, просто хипотетично.
— Не, това е капан.
Бях достатъчно наясно с кого си имам работа — нямаше да отговарям на хипотетични въпроси на никое момиче.
Стигнахме щанда и извадих портфейла си.
— Какво да бъде?
Лена ме погледна, сякаш се бях побъркал.
— Обичайното.
Обичайното? Какво беше обичайното? Главата ми бе напълно празна.
— Обичайното — повторих тъпо аз.
Лена ми хвърли пак изумен поглед, после се обърна към касиерката.
— Пуканки и карамелени бонбони.
Добре ли си?
Да, просто нещо изключих. Не знам какво става.
Касиерката подаде пуканките на Лена и погледна очаквателно към мен.
Прегледах менюто на стената.
— Ами… пуканки и пикантни карамелени бонбони.
Пикантни карамелени бонбони?
Нямат люти шоколадови „Ред Хотс“.
Явно мислиш за някого, когото познавам…
Свих рамене. Разбира се, че мислех. Ама не беше правила отдавна яйчени ролца, нито пай. Не размахваше „еднооката заплаха“. Острият молив, с който обикновено попълваше кръстословиците си, седеше забравен в чекмеджето. Всъщност не бях виждал вестник с кръстословица на кухненската маса от седмици.
Итън, не се тревожи за Ама. Тя ще се оправи.
Ама никога преди не е изпадала в такова мрачно състояние за толкова дълго време. Имаме бутилково дърво в двора си.
Откакто Ейбрахам се появи в стаята ти ли?
По-скоро от началото на учебната година.
Лена изсипа бонбоните си в кутията с пуканки.
Ако това те тревожи толкова много, защо не я попиташ какво става?
Някога опитвала ли си да питаш Ама за нещо?
Да. Не. Може би трябва сами да посетим онзи бокор.
Не се обиждай, Лена, но той не е от типа мъже, при които някой би завел момичето си. И не съм сигурен, че един чародеец ще бъде в безопасност там.
Целият отбор на мажоретките мина покрай нас. Ридли вървеше с някакво момче, което не познавах — беше пъхнало ръката си в задния джоб на късата й поличка. Не беше от „Джаксън“, значи оставаше да е от гимназията в Съмървил. Савана се бе впила в Линк, който зяпаше Ридли, а тя се правеше, че не го забелязва. Емили се влачеше зад тях заедно с Шарлот и Еден. Личеше си, че Савана е бясна. Вече не тя поддържаше пирамидата.
— Ще седнете ли при нас? — провикна се Линк към мен, когато ни подминаваха.
Савана се усмихна и ни помаха. Лена ги погледна, сякаш бяха излезли на улицата по бельо.
— Никога няма да свикна с това — каза тя.
— Нито пък аз.
— Ще обясниш ли на Рид за последните четири реда на Синеплекса?
— О, не…
И така се озовахме от едната страна с Линк и Савана, а от друга — с Ридли и момчето от Съмървил, на последните четири реда. Надписите едва бяха тръгнали, когато Савана започна да се кикоти и да шепне на ухото на Линк, което, доколкото можех да преценя, бе просто извинение за нея да приближи устата си до неговата. Сръгах го с лакът възможно най-силно.