— Лив. Стига. Не си права.
Нямах представа какви ги вършеше тя, но исках да спре.
— Чувства към него? Поне най-накрая си го призна! — изкрещя Лена.
— Не признавам нищо, освен че си малка кучка, която мисли, че светът се върти около нея и красивите й къдрици.
Това беше. Лена освободи ръцете си и се вкопчи в раменете на Лив. Тя падна назад и се удари в земята. Лена нямаше да позволи последната дума да бъде нейна. Или последният удар.
— Добре, малка Мис Не-съм-тук-за-да-открадна-гаджето-ти! — Лена имитираше гласа на Лив. — „Наистина, ние сме само приятели, макар че аз съм по-руса и по-умна от всички останали накуп. Да не споменавам и сладкия си британски акцент?“
Лив изрита кал към нея, но Лена се отдръпна тъкмо навреме. И не спря.
— „О, и ако това не е достатъчно, нека се превърна в мъченица, така че всички останали да се чувстват гузни до края на дните си. А пък аз ще прекарам цялото си време с твоя чичо, за да започне той да мисли за мен като за дъщерята, която никога не е имал. А, май имаше една такава преди. Но на кого му пука! Каквото има Лена, ще се опитам да го взема!“
Лив се изправи на крака и се впусна покрай мен, но аз я удържах.
— Престанете! Държите се като идиотки! Това е от заклинанието! Дори не осъзнавате на кого трябва да се сърдите!
— А ти знаеш ли? — изпищя Лена, докато се мъчеше зад гърба ми да се добере до косата на Лив.
— Разбира се! Но единственият човек, на когото съм сърдит, не е тук.
Погледнах в краката си и видях нещо. Наведох се и вдигнах колана на Ридли от калната трева. Подадох го на Лена.
— Виновна е Ридли. Но я няма. Така че не знам на кого да крещя.
Чух двигателя на Бричката да ръмжи. Посочих към портата и всички видяхме как колата потегля.
— Всъщност мисля, че някой друг й е по-сърдит от мен. И изглежда е тръгнал да я търси.
— Наистина ли смяташ, че е някакво заклинание? — Лена погледна въпросително към Лив.
— Не. Мисля, че винаги се бием като улични кучета, когато се опитваме да се социализираме по купони — направи презрителна гримаса Лив.
— Виждаш ли? Пак го направи. Най-умната.
Лена се опита да се освободи от хватката ми, за да я докопа, но аз държах здраво и двете.
— Това е Furor, тъпачке — сопна й се Лив.
— Аз ли съм тъпачка? Казах Furor още преди цялото това нещо да започне.
Избутах ги навън през портата.
— И двете се държите като тъпачки. А сега ще се качим в колата и ще отидем в „Рейвънуд“. И ако не можете да си кажете нещо хубаво една на друга, по-добре мълчете.
Не беше нужно да се притеснявам, защото вече бях научил едно нещо за момичетата. Съвсем скоро щяха да престанат да се заяждат една с друга и да забият зъби в мен.
— Стана така, защото той се бои да вземе решение — каза Лив.
— Не, защото не иска да притеснява никого — тросна й се Лена.
— Откъде знаеш? Никога не казва какво мисли.
— Не е така. Просто никога не мисли за това, което казва.
— Стига!
Побутнах ги през изкривените железни порти на „Рейвънуд“, бесен и на двете. Бесен и на Ридли. Бесен заради всичко, което видях. Furor, ярост, бяс — това бе точното име за станалото, каквото и да бе то. Мразех да се чувствам така и го мразех още повече, защото знаех, че чувствата бяха истински, дори да бе нужно заклинание, за да ги изкара от хората.
Лена и Лив още се дърляха, когато слязохме от колата, макар вече да знаеха, че са били под въздействието на заклинание. Просто не можеха да се въздържат. Или пък не искаха. Тримата влязохме през входната врата и аз застанах помежду им. За всеки случай.
— Защо не му дадеш малко пространство? — Лена мина пред Лив. — Да си чувала някога за третото колело?
Лив я дръпна назад.
— Сякаш съм искала да дойда тук? Значи за пореден път се предполага да разчиствам твоите каши? После ще забравиш за мен до следващия път, когато…
Вече не ги слушах. Гледах към прозореца на Ридли. Видях през него да минава сянка, зад завесите. Но личеше само силует, за който не бях сигурен, че е Ридли. Линк явно я бе настигнал, въпреки че не виждах Бричката.
— Мисля, че Линк е тук.
— Не ме интересува. Ридли има много за обясняване.
Лена вече бе на половината път по стълбището, когато прекосих прага. Веднага усети промяната — самият въздух бе по-различен. Някак по-светъл. Погледнах отново към Лив.