Изражението й отразяваше начина, по който се чувствах аз. Объркан, неориентиран.
— Итън, нещо струва ли ти се странно?
— Да…
— Заклинанието, Furor — каза тя. — Развалено е. Магията не може да премине защитните прегради на имението.
— Ридли! Къде си? — Лена вече би стигнала до спалнята на братовчедка си. Отвори с един замах вратата, без да потропа. Не й пукаше дали Линк е вътре. Не че имаше някакво значение.
Момчето вътре не беше Линк.
18.X
Заложник
— Какво, по дяволите…
Чух гласа му, преди да го видя. Защото вероятно не очакваше да ме види в стаята на Ридли. Също както аз не очаквах да го намеря тук.
Джон Брийд се бе излегнал на розовия килим на пода с видеоигра в едната ръка и с пакетче чипс в другата.
— Джон? — Лена бе не по-малко изненадана от мен. — Не трябва ли да си мъртъв?
— Джон Брийд? Тук? Невъзможно… — Лив бе направо шокирана.
Джон пусна пакетчето чипс и скочи на крака.
— Съжалявам, че те разочаровам.
Застанах пред Лена и Лив с идеята да ги защитя.
— За другите не знам, но аз определено съм.
Лена не се нуждаеше от защита. Избута ме встрани.
— Как смееш да идваш в тази къща, след всичко, което направи? Престори си, че си ми приятел, а всъщност си искал само да ме заведеш при Ейбрахам! — отвън се разнесе гръм. — Всичко, което си ми казвал, е било лъжа!
— Не е вярно! Не знаех какво ще направят. Донеси ми библията. „Книгата на луните“, каквото искаш. Ще се закълна върху нея.
— Не можем да го направим. Нали е в Ейбрахам.
Беше ми писнало. Не иска да слушам как Джон се преструва на невинен глупак. Беше нова тактика, а аз все още се опитвах да възприема факта, че той се мотаеше в стаята на Ридли и ядеше „Доритос“.
Лена не беше приключила.
— Но това не ти беше достатъчно. И превърна Линк в… теб.
Косата й се беше накъдрила и искрено се надявах стаята да не избухне в пламъци всеки миг.
— Нищо не можах да направя. Ейбрахам ме накара — закрачи Джон нервно из стаята. — Аз… не помня почти нищо от онази нощ.
Прекосих стаята и застанах пред него, лице в лице. Не ме интересуваше дали можеше да ме убие.
— Помниш ли как довлече Лена до онзи олтар и я завърза? Тази част помниш ли я?
Джон спря да крачи и ме погледна, зелените му очи търсеха моите. Когато проговори, едва го чувах.
— Не…
Мразех го. Споменът за ръцете му върху Лена… За това как почти я загубих онази нощ. За него бе нищо. Празно петно. Но изглеждаше, че казва истината.
Отпусна се на леглото.
— Понякога губя съзнание. Така съм от малък. Ейбрахам казваше, че просто съм различен, но аз не му вярвах.
— Да не казваш, че според теб той има нещо общо с това?
Лив извади червения си бележник.
Джон сви рамене.
— Не знам.
Лена ме погледна.
Ами ако казва истината?
Ами ако ни лъже?
— Нищо от това не обяснява присъствието ти в стаята на Ридли — каза Лена. — И как въобще си влязъл в „Рейвънуд“?
Джон се изправи и отиде до прозореца.
— Защо не попиташ братовчедка си?
Звучеше прекалено арогантно за някого, който току-що е бил хванат на място, където не би трябвало да се намира. Лена се намръщи.
— Какво общо има Ридли с това?
Джон поклати глава и изрита разсеяно куп мръсни дрехи.
— Ами… не знам. Да кажем, всичко? Тя е тази, която ме плени тук.
Не знаех дали е заради начина, по който го каза, или защото говорихме за Ридли, но част от мен му повярва.
— Върни малко. Какво означава „ме плени тук“?
Джон тръсна глава.
— Технически ме плени два пъти. Първия път в Сиянието и втория, когато ме пусна оттам.
— Пуснала те е? — Лена беше смаяна. — Но ние заровихме Сиянието…
— А братовчедка ти го разкопа и го донесе тук. Освободи ме и оттогава съм затворен тук. Мястото е толкова здраво обвързано със заклинания, че не мога да отида по-далече от Кухнята.
Заклинанията за обвързване. Те не държаха нещо далече от „Рейвънуд“; държаха някого вътре. Точно както си мислех.
— Кога те освободи?
— Някъде през август, мисля.