Сиянието.
Било е най-ценното притежание на майка ми, а Мариан ми го даде. Защо сега?
Бледата топка в ръката ми започна да отразява стаята около мен, извитата повърхност оживя и се изпълни с цветове. Цялата блестеше в бледозелени нюанси. Отново можех да видя Лена в главата си и я чувах. Наранявам всеки, който ме обича.
Блясъкът започна да отслабва и Сиянието се промени — пак си беше черно и непроницаемо, студено и безжизнено на дланта ми. Но все още усещах Лена. Можех да усетя къде е, сякаш Сиянието беше някакъв компас, който ме насочваше към нея. Може би в тази история с Водача все пак имаше нещо вярно.
Но това беше безсмислено, защото в момента последното място, където исках да бъда, беше там, където бяха Лена и Джон. Тогава защо ги виждах?
Умът ми препускаше лудо в различни посоки. Голямата бариера? Място, където няма нито Светлина, нито Мрак? Възможно ли беше?
Вече нямаше смисъл да се опитвам да заспя.
Намъкнах една измачкана тениска. Знаех какво трябва да направя. Независимо дали бяхме заедно или не, това беше по-голямо от Лена и мен. Може би беше дори по-голямо и от Общия ред в тази откачена вселена, по-голямо от идеята на Галилей, че Земята се върти около Слънцето, а не обратно. Нямаше значение, че не исках да я виждам. В този свят нямаше такова нещо като съвпадение. Виждах Лена, Джон и Ридли по някаква причина.
Но нямах никаква представа каква е тя.
Затова трябваше сам да говоря с Галилей.
Щом излязох навън, чух петлите на мистър Маки да кукуригат. Беше 4:45 и слънцето още не беше изгряло, но аз вървях из града, сякаш беше посред бял ден. Вслушвах се в звука, който издаваха краката ми, докато минавах по мокрия тротоар и влажния асфалт. Къде отиваха? Защо ги виждах? Защо това беше важно?
Чух шум. Когато се обърнах, Лусил сведе глава и седна на паважа зад мен. Поклатих глава и продължих да вървя. Тази луда котка щеше да ме последва, но аз нямах нищо против. Може би ние бяхме единствените будни в целия град.
Но се оказа, че не сме. Личният Галилей на Гатлин също не спеше.
Когато завих зад ъгъла на улицата на Мариан, видях, че в свободната стая на нейната къща светеше. Щом приближих още малко, забелязах примигващата слаба светлинка на верандата.
— Лив.
Качих се по стъпалата и чух трясък в тъмнината.
— По дяволите! — Обективът на огромен телескоп се плъзна към мен и аз инстинктивно сведох глава. Лив сграбчи края му, небрежните й плитки се разпиляха на гърба й. — Не се промъквай зад мен така!
Завъртя дръжката и телескопът застана обратно на мястото си на металния триножник.
— Не е точно „промъкване“, когато минаваш по стълбището отпред.
Опитах се да не зяпам към пижамата й — някакви момичешки боксерки под тениска с картинка на Плутон и надпис под планетата, който казваше „Избери си някой с твоя размер“.
— Не те видях — нагласи Лив окуляра на телескопа и погледна през него. — Какво правиш тук? Да не си откачил?
— Това се опитвам да разбера.
— Нека ти спестя малко време. Отговорът е „да“.
— Не се шегувам.
Тя ме погледна внимателно, после взе червената си тетрадка и записа нещо.
— Слушам те. Само искам да си отбележа някои неща, за да не ги забравя.
Надникнах през рамото й.
— Какво гледаш?
— Небето.
Погледна пак през телескопа и после към селенометъра си. Записа нова поредица от числа в тетрадката си.
— Това го знам.
— Виж.
Тя отстъпи встрани и ми махна да отида по-близо. Погледнах през окуляра. Небето избухна в светлини, звезди и галактичен прах. Изобщо не ми приличаше на небето над Гатлин.
— Какво виждаш?
— Небето. Звездите. Луната. Невероятно е.
— Погледни сега.
Отдръпна ме от телескопа и аз вдигнах глава към небето над мен. Макар все още да беше тъмно, не успях да видя и половината от звездите, които бях видял през телескопа.
— Светлините не са така ярки. — Наведох се пак към телескопа. Ярките звезди отново избухнаха на небето. Изправих се и се втренчих в нощта. Истинското небе беше по-тъмно, по-мъгливо — като загубено, самотно пространство. — Странно е. Звездите изглеждат толкова различно през телескопа.
— Това е така, защото не всички са там.
— За какво говориш? Небето си е небе.
Лив погледна към луната.