— Погледни, виждат се вдлъбнатините, където са били съоръженията — посочи Лив. Лусил спокойно се влачеше зад нея.
— Аха, но как да разберем кои следи от кои съоръжения са?
Когато бяхме в „Дейри Кийн“, идеята ни се стори добра, но сега стояхме сред празното поле и ситуацията изглеждаше различна.
Линк се мотаеше на няколко метра встрани от нас, забил нос в земята. После ни махна с ръка и извика:
— Мисля, че тук е било виенското колело. Вижте всички тия фасове. Старецът, дето го пускаше, пушеше по цял ден.
Отидохме при него. Лив посочи към някаква черна ивица малко по-надалече.
— Не стояхме ли там, когато Лена ни видя?
— Какво? — стреснах се при думата „ни“.
— Искам да кажа, когато ме видя — изчерви се тя. — Машината за пуканки гръмна, когато тя мина покрай нея. Преди да пукне балона на клоуна и да разплаче малкото дете.
Как бях могъл да забравя?
Беше трудно да се открият следите в земята под високата трева. Коленичих и започнах да разчиствам бурените, но отдолу нямаше нищо. Само кутии от пуканки и билети. Изправих се и тогава усетих, че Сиянието отново се затопля в джоба ми и леко трепти. Извадих го — светеше в светло синьо.
Махнах към Лив да дойде при мен.
— Какво означава това според теб?
Тя огледа внимателно сферата, докато цветът се усилваше.
— Нямам представа. Никога не съм чела, че могат да си сменят цвета.
— Какво става, деца? — изтри Линк потта от челото си с края на овехтялата си тениска на „Блек Сабат“. — Леле. Кога започна да свети това чудо?
— Преди секунда.
Без да знам защо, започнах да ходя бавно, правех няколко стъпки и спирах. После отново. Докато вървях, блясъкът на Сиянието стана по-силен.
— Итън, какво правиш?
Лив беше точно зад мен.
— Не съм сигурен.
Смених посоката и цветът избледня. Защо се променяше? Обърнах се и тръгнах обратно. С всяка стъпка, която правех, Сиянието се затопляше в ръката ми, вибрациите ставаха по-силни.
— Виж — разтворих дланта си, за да може Лив да види тъмносиния цвят, който беше започнало да излъчва.
— Какво става?
Свих рамене.
— Явно колкото повече приближаваме, толкова повече оживява.
— Да не мислиш, че… — загледа се тя замислено в прашните си сребристи кецове. Мислехме за едно и също нещо. Завъртях топката в ръката си.
— Може ли да действа като компас?
Тя гледаше как сферата блестеше все по-ярко — толкова силно, че Лусил се присламчи към нас, привела глава, сякаш се опитваше да хване светулки във въздуха. Когато стигнахме ивицата с изгорена трева, Лив спря. Сиянието беше станало тъмносиньо, почти черно. Загледах се внимателно в земята.
— Тук няма нищо.
Лив се наведе и започна да търси из тревата.
— Не съм сигурна. — След като дръпна няколко по-високи стръка трева встрани и разчисти пръстта, отдолу се появиха някакви очертания. — Виж линиите. Това е врата.
Линк се оказа прав. Беше като маскираната врата под чергата в стаята на Макон.
Клекнах до тях и прокарах ръката си по краищата на вратата, разчиствайки останалата пръст. Погледнах към Лив.
— Откъде знаеше?
— Искаш да кажеш, като изключим факта, че Сиянието направо полудя ли? — каза тя самодоволно. — Външните врати не са толкова трудни за откриване, ако знаеш какво търсиш.
— Надявам се, че не са толкова трудни и за отваряне — посочи Линк към средата на вратата. Там имаше ключалка.
Лив въздъхна.
— Заключена е. Трябва ни чародейски ключ. Не можем да влезем вътре без такъв.
Линк измъкна от колана си огромните градинарски ножици, които беше откраднал от лабораторията по биология. Нямаше да бъде Линк, ако връщаше нещата обратно на мястото им.
— Чародейски ключ? Глупости.
— Няма да стане — приклекна Лив до него в тревата. — Това е чародейска ключалка, не вратичката на училищното ти шкафче.
Линк изсумтя, докато се опитваше да напъха ножиците в процепа.
— Не си оттук, очевидно. В целия окръг няма врата, която не може да бъде отворена с клещи или остра четка за зъби.
Погледнах към Лив.
— Даваш ли си сметка, че приятелчето ти ще прецака нещата?
— Така ли? — Линк ни се ухили в момента, в който вратата се отвори със скърцащ звук. Вдигна юмрук към мен в обичайния ни жест за поздрав. — Удари!