— Итън, какво правиш тук? Не знаех, че ще идваш в Савана.
Не бях обмислил какво ще обяснявам, затова трябваше да се задоволя с първата глупост, която ми хрумна.
— Дойдох в града, за да се видя с един… приятел.
— Къде е Лена?
— Не успя да дойде. — Отстъпих встрани, за да й отвлека вниманието. — Познаваш Линк, а това са Лив и лелята на Лена, Делфин.
Бях сигурен, че веднага след като си тръгна, леля Каролин ще се обади на баща ми, за да му каже колко е хубаво, че сме се видели. Така че дотук бяхме с пазенето на местонахождението ми от Ама и оцеляването ми до седемнайсетгодишния ми рожден ден.
— Радвам се да ви видя отново, госпожо.
Винаги можех да разчитам на Линк да се държи като възпитано южняшко момче, когато се налагаше. Опитах се да се сетя за някого от Савана, когото леля ми да не познава. Сякаш беше възможно. Савана е по-голяма от Гатлин, но всички южняшки градове са еднакви. Всеки познава всекиго.
Леля Каролин ни покани да влезем вътре. Изчезна за няколко секунди и се появи отново с поднос със студен чай и чиния с кленови бисквитки, които бяха по-сладки дори от чая.
— Днес е най-странният ден в живота ми.
— За какво говориш? — протегнах ръка към една бисквитка.
— Сутринта, докато бях в музея, някой е проникнал в къщата. Но това не е най-странното. Не са взели нищо. Претършували са целия таван и не са пипнали другите стаи.
Погледнах Лив. Това не можеше да е съвпадение. Леля Дел явно мислеше същото, но ми беше трудно да кажа със сигурност. Тя изглеждаше леко замаяна, явно още й беше трудно да се ориентира сред всичките тези неща, които се бяха случили в тази стая, откакто през 1820 г. е била построена къщата. Вероятно преминаваше скоростно и едновременно през тези двеста години, докато си седяхме там и си похапвахме бисквитки. Спомних си какво беше казала за дарбата си в нощта на гробището с Женевиев. Да бъдеш Палимпсест е голяма чест, но и още по-голямо бреме.
Запитах се какво можеше да има леля Каролин, което някой да иска да открадне.
— Какво държиш на тавана?
— Всъщност нищо. Коледни украшения, няколко архитектурни плана на къщата, някои документи на майка ти.
Лив ме срита по крака под масата. И аз си бях помислил същото. Защо не бяха в архива?
— Какви документи?
Леля Каролин донесе още бисквитки. Линк ги изяждаше по-бързо, отколкото тя успяваше да ги сервира.
— Не знам точно какви. Около месец преди да умре, майка ти ме попита дали може да донесе тук няколко кашона с документи. Знаеш каква беше, с всичките й хартии…
— Имаш ли нещо против да погледна? Работя с леля Мариан в библиотеката това лято и тя може би ще се заинтересува от тях. — Опитах се да звуча небрежно.
— Моля, заповядай, но там е голям хаос — вдигна чинията леля Каролин. — Трябва да се обадя на няколко места и все още не съм написала жалбата до полицията. Ще бъда тук долу, ако се нуждаете от мен.
Леля Каролин беше права. На тавана беше истински хаос. Дрехи и листове бяха разпилени навсякъде. Явно някой беше изсипал съдържанието на кашоните на една гигантска купчина. Лив вдигна няколко случайни листчета.
— Как, по… — Линк погледна засрамено леля Дел. — Искам да кажа, как ще открием каквото и да е тук? И какво всъщност търсим?
Изрита една празна кутия на пода.
— Всичко, което е било на майка ми. Някой е търсил нещо тук.
Всички се заровихме в различни части на купчината. Леля Дел намери наполовина пълна кутия с гилзи и кръгли куршуми от Гражданската война.
— Тук преди е имало прекрасна шапка.
Вдигнах годишника на мама от училище и един наръчник за битката при Гетисбърг. Забелязах колко по-оръфан беше наръчникът в сравнение с годишника. Такава си беше мама.
Линк коленичи върху купчина листа.
— Мисля, че намерих нещо. Това явно е било на майка ти, но не мисля, че е важно — само стари рисунки на имението „Рейвънуд“ и бележки за историята на Гатлин.
Всичко, което имаше връзка с „Рейвънуд“, беше важно. Граждански регистри на Гатлин от времето на Гражданската война, пожълтели рисунки на къщата на Макон и на други стари постройки в града — сградата на Историческото общество, старата пожарна, дори нашата къща, домът на фамилията Уейт. Но нищо от това не ми се струваше свързано с настоящия ни проблем.
— Ей, писи-писи… Вижте, намерих приятелче за… — вдигна Линк една котка, съхранена изключително добре благодарение на южняшкото изкуство на балсамирането, но веднага щом разбра, че е просто мъртва котка с мърлява черна козина, я остави на мястото й. — Лусил.