— Трябва да има нещо друго. Който и да е бил тук, едва ли е търсил регистри от Гражданската война.
— Може би са намерили това, за което са дошли — сви рамене Лив.
Погледнах към леля Дел.
— Има само един начин да разберем.
Няколко минути по-късно всички седяхме с кръстосани крака на пода, сякаш бяхме край лагерния огън на къмпинг. Или на терапевтичен сеанс.
— Наистина не мисля, че идеята е добра.
— Това е единственият начин да разберем кой е бил тук и защо.
Леля Дел кимна, но не изглеждаше напълно убедена.
— Добре. Помнете, ако ви прилошее, пъхнете глава между краката си. А сега се хванете за ръце.
Линк ме погледна.
— За какво говори? Защо да ни прилошава?
Хванах ръката на Лив, за да затворя кръга. Усещах я мека и топла в моята. Но преди да се замисля за факта, че се държахме за ръце, пред очите ми започнаха да проблясват различни картини… Една след друга, отваряха се и се затваряха като врати. Всеки образ беше свързан със следващия като плочките домино или като страниците на онези книжки с картинки, които трябва да разлистиш бързо, за да видиш какво се получава.
Лена, Ридли и Джон изсипваха кутии на тавана…
— Трябва да е тук. Продължавайте да търсите. — Джон хвърли няколко стари книги на пода.
— Защо си толкова сигурен? — Лена ровеше в друга кутия, ръката й беше покрита с черни рисунки.
— Тя е знаела как да я намери, и то без звездата.
Отвори се друга врата. Леля Каролин местеше кашони из тавана. Коленичи пред един от тях, и извади стара снимка на майка ми. Прокара ръка по нея и захлипа.
И още една. Майка ми, с разпусната по раменете коса, вдигната нагоре с очилата и за четене с червените рамки. Виждах я толкова ясно, все едно стоеше точно пред мен. Записа бързо нещо в дневника си със старата кожена подвързия, после откъсна една страница, сгъна я и я пъхна в плик. Надраска нещо върху плика и го мушна в дневника. После издърпа встрани един стар куфар, долепен до стената. Разхлаби дъска от дървената облицовка. Огледа се, сякаш усещаше, че някой може да я наблюдава, и пъхна дневника си в тесния процеп.
Леля Дел пусна ръката ми.
— Мамка му!
Линк бе забравил как да сдържа маниерите си в присъствието на дами. Беше позеленял и веднага напъха главата между краката си като пътник в самолет, който щеше да се разбие в земята. Не го бях виждал такъв от оня ден, в който Савана го предизвикала изпие цяла бутилка ментова ракия.
— Толкова съжалявам. Знам, че е трудно да се аклиматизираш след пътуване — потупа го леля Дел по гърба. — Справи се добре като за първи път.
Нямах време да мисля за всичко, което бях видял. Фокусирах се върху едно нещо: Знаела е как да я намери, и то без звездата. Джон говореше за Голямата бариера. Вярваше, че майка ми е знаела нещо за това, нещо, което може би беше записала в дневника си. Явно с Лив бяхме на една вълна, защото и двамата се протегнахме едновременно към стария куфар, опрян до стената.
— Тежък е. Внимавай.
Започнах да го дърпам. Имах чувството, че е натъпкан с тухли.
Лив се протегна и започна да разхлабва дъската. Пъхнах си ръката и веднага усетих допира на протритата подвързия. Извадих дневника; усещах тежестта му в ръката си. Това беше част от майка ми. Отворих го. Финият й почерк ме гледаше от плика.
Макон.
Отворих го и извадих единствения лист вътре.
„Ако четеш това, значи не съм успяла да стигна до теб, за да ти го кажа лично. Нещата са много по-зле, отколкото мислехме. Може би вече е прекалено късно. Но ако има някакъв шанс, то ти си единственият, който може би ще знае как да предотврати най-лошите ни страхове да не се превърнат в реалност.
Ейбрахам е жив. Криел се е през цялото време. И не е сам. Сарафина е с него, негов верен ученик, както е бил и баща ти.
Трябва да ги спреш, преди времето за всички ни да изтече.“
Очите ми пробягаха по последния ред на страницата. Л. Дж. Лила Джейн.
Забелязах и нещо друго — датата. Сякаш ме удариха силно в стомаха. 21-ви март. Месец преди инцидента с майка ми. Месец преди да я убият.