Лив отстъпи назад, беше усетила, че присъства на нещо лично и прекалено болезнено. Прелистих страниците на дневника, търсейки отговори. Имаше още едно копие на фамилното дърво на рода Рейвънуд. Бях го виждал и преди в архива, но това изглеждаше различно. Някои от имената се пресичаха.
Докато разгръщах страниците, един лист се изплъзна и полетя към пода. Вдигнах го и го разтворих. Хартията беше много тънка и прозрачна, приличаше на оризова. От едната страна имаше някакви странни рисунки. Криви овали, с неравности, сякаш дете беше рисувало облаци. Вдигнах го към Лив и го задържах отворен, за да види рисунките. Тя поклати глава, без да каже нито дума. Никой от нас не знаеше какво означават.
Сгънах тънкия лист и го пъхнах отново в дневника. Обърнах последната страница. Там имаше още нещо, което изглеждаше напълно безсмислено, поне за мен.
Инстинктивно скъсах страницата и я прибрах в джоба си. Майка ми беше мъртва заради писмото и вероятно заради това, което беше написано на тези страници. Сега те ми принадлежаха.
— Итън, добре ли си?
Леля Дел звучеше загрижено.
Бях толкова далече от „добре“-то, че даже не си спомнях какво означаваше това. Трябваше да изляза от тази стая, да се махна от миналото на майка си, от главата си.
— Ей сега се връщам.
Хукнах по стълбището надолу към стаята за гости и се проснах на леглото с мръсните си дрехи. Загледах се в тавана, боядисан в небесносиньо, също като онзи в спалнята ми. Тъпите пчели. Шегата беше за тяхна сметка, а те дори не подозираха.
А може би шегата беше за моя сметка.
Бях като вцепенен — така, както става, когато се опиташ да почувстваш всичко наведнъж. Все едно бях леля Дел, която влиза за пръв път в тази стара къща.
Ейбрахам Рейвънуд не беше част от миналото. Беше жив и се криеше в сенките заедно със Сарафина. Майка ми беше разбрала и Сарафина я беше убила заради това.
Очите ми бяха замъглени. Потърках ги, очаквайки сълзите всеки момент да потекат, но те не идваха. Стиснах ги силно, затворих ги, но когато ги отворих, виждах само цветове и светлини, които ме заслепяваха, сякаш тичах. Виждах частици, фрагменти — стена, сребристи кофи за боклук, фасове. Каквото и да беше това, което преживях, когато се гледах в огледалото в банята ми, сега то се случваше отново.
Опитах се да се надигна, но бях прекалено замаян. Фрагментите продължаваха да прелитат покрай мен, а после се забавиха, давайки шанс на ума ми да ги осмисли.
Бях в стая, може би спалня. Беше трудно да определя от мястото, където се намирах. Сивият бетон на пода и белите стени бяха покрити със същите черни рисунки, които бях видял по ръцете на Лена. Когато погледнах към тях, ми се стори, че се движат.
Огледах стаята. Тя трябваше да е някъде тук.
— Чувствам се толкова различна от другите, дори от чародейците.
Това беше гласът на Лена. Вдигнах глава нагоре, следвайки звука.
Те бяха над мен, полегнали върху боядисания в черно таван. Лена и Джон бяха един до друг, глава до глава, говореха си, без да се поглеждат. Гледаха в пода така, както аз гледах към тавана, когато не можех да заспя. Косата на Лена се спускаше по раменете й, но не висеше надолу, а беше полепнала по тавана, сякаш лежеше на пода.
Щях да помисля, че е невъзможно, ако вече не го бях виждал. Само че този път тя не беше сама на тавана. И аз не бях там, за да я издърпам обратно долу.
— Никой не може да обясни силите ми. И семейството ми няма представа. Те просто не знаят. — Звучеше нещастна и отнесена. — И всеки ден, когато се събудя, мога да правя неща, които предишния ден не съм можела.
— Същото е и с мен. Един ден се събудих и си помислих за място, на което исках да бъда, и в следващия миг бях там.
Джон си подхвърляше нещо във въздуха, отново и отново. Само дето го подхвърляше към пода, а не към тавана.
— Да не казваш, че не си знаел, че можеш да Пътуваш?
— Не и докато не го направих — затвори той очи, но не спря да подхвърля топката.
— Ами родителите ти? Те знаят ли?
— Не познавам родителите си. Тръгнали са си, когато съм бил малък. Дори чародейците познават изрода, когато го видят.
Не можех да преценя дали лъжеше. Гласът му беше пълен с огорчение и болка, които ми звучаха съвсем искрено.