— И това ли си го направила ти?
Тя се усмихна.
— Професор Ашкрофт ми го даде. Сега спри да дрънкаш и погледни. Там. — Посочи точно над магнолията, където смъртното ми око виждаше само безкрайното пространство на беззвездното небе.
Нагласих телескопа до окото си. Сега небето над дървото избухна в светлина, нещо като призрачна аура се носеше от него към земята недалеч от нас.
— Какво е това, падаща звезда? Падащите звезди оставят ли такива следи?
— Възможно е. Ако това е падаща звезда.
— Откъде си сигурна, че не е?
Тя потупа телескопа.
— Можеше да е, но това е чародейска звезда, падаща в чародейското небе, забрави ли? Иначе щяхме да я виждаме и без телескопа.
— Това ли ти казва смахнатият ти часовник?
Тя вдигна селенометъра си, който лежеше на стъпалото до нея.
— Не съм много сигурна какво ми казва. Преди да видя небето, мислех, че се е повредил.
Сиянието все още проблясваше в прозореца на втория етаж с постоянна зелена светлина.
Спомних си нещо от съня си. Почувствах отново как харлито се носи срещу мен.
— Не можем да останем тук. Нещо става.
Нещо тук, в Савана.
Лив сложи селенометъра отново на китката си.
— Каквото и да е, явно се случва ето там.
Пъхна телескопа в раницата си и посочи в далечината. Беше време да тръгваме.
Подадох й ръка, но тя се изправи сама.
— Събуди Линк. Аз ще си взема нещата.
— Все още не разбирам защо това не може да изчака до сутринта?
Линк беше кисел, а и без това рошавата му коса стърчеше във всички посоки.
— Да ти прилича на нещо, което може да чака до сутринта?
Сиянието искреше толкова силно, че осветяваше цялата улица пред нас.
— Не можеш ли да го намалиш малко? Да изключиш дългите или нещо такова? — заслони той очите си.
— Не мисля, че работи така.
Разклатих Сиянието, но зелената светлина не спря да пулсира.
— Човече, счупил си магическата топка.
— Не съм. Аз… — отказах се и я прибрах обратно в джоба си. — Да, може би се е повредила.
Светлината сияеше и през дънките ми.
— Възможно е някаква чародейска сила да привлича Сиянието и да променя нормалния му баланс.
Лив беше заинтригувана. За разлика от Линк.
— Като аларма? Това не е на добре.
— Не можеш да си сигурен.
— Шегуваш ли се?! Нещата винаги се прецакват, когато инспектор Гордън активира Ватман сигнала в Готъм Сити. Или когато Фантастичната четворка види числото четири на небето.
— Схванах идеята.
— Така ли? А да имаш и други прозрения — например накъде да вървим, след като Итън счупи това чудо?
Лив се консултира със селенометъра си и тръгна напред.
— Мога да ви заведа до главния периметър, където падна звездата. — Погледна към мен. — Искам да кажа, ако това е звезда де. Но Линк може и да е прав. Не знам къде точно отиваме или какво ще намерим, когато стигнем там.
— Затова винаги дръж под ръка момче с чифт градинарски ножици — измърморих си под носа, докато следвах Лив по улицата.
— Като говорим за неща, които не са много нормални, я вижте кой е тук — посочи Линк към тротоара пред къща с червени капаци на прозорците. Лусил седеше в края на алеята и ни гледаше така, сякаш я бавехме. — Казах ти, че ще се върне.
Лусил облиза кафявите си лапички; изражението й беше някак… намръщено.
— Не можеш да живееш без мен, нали, момиче? Така влияя на жените обикновено — ухили се Линк и я почеса по главичката. Тя веднага изсъска и показа ноктите си. — Хайде де, няма ли да дойдеш?
Лусил не помръдна.
— Да. Наистина така влияе на жените — казах на Лив, когато котката се прозя и протегна, все още без да помръдва от мястото си пред къщата.
— Тя ще дойде при мен — каза Линк с непомрачено настроение. — Винаги идват.
И тогава Лусил стана и тръгна в посока, обратна на тази, в която бяхме поели ние.
Беше посред нощ и цареше пълен мрак, когато излязохме от града. Струваше ми се, че сме вървели часове. През деня движението по главния път беше винаги натоварено. Сега той беше направо пуст. Което изглеждаше съвсем логично, като се имаше предвид къде отивахме.
— Сигурна ли си за това?
— Не съвсем. Мястото е само ориентировъчно, въз основа на наличните данни.