Лив проверяваше небето с малкия си телескоп през няколко пресечки. Нямаше как данните й да са просто „ориентировъчни“.
— Харесва ми, когато говори като откачалка.
Линк дръпна една от плитките й и Лив го бутна закачливо в отговор.
Загледах се във високите каменни колони, които се издигаха от двете страни на входа на прочутото гробище на Савана, „Бонавентура“, разположено в покрайнините на града. Това беше едно от най-легендарните гробища в Юга и едно от най-охраняваните. Което си беше проблем, тъй като по това време на денонощието беше затворено.
— Пич, това е шега, нали? Хора, сигурни ли сте, че сме за тук?
Линк не изглеждаше много щастлив, че трябва да се мотае нощем из гробище, особено такова, което си има охрана на входа и патрулна кола, която минава на проверка през няколко часа. Лив погледна към статуята на жена, притиснала се до кръст.
— Да приключваме с това.
Линк извади градинарските си ножици.
— Не съм убеден, че моите бебчета ще се справят с тази работа.
— Не през портите — посочих към стената от другата страна на дърветата. — Ето там.
Лив успя да стъпи по всяка част от лицето ми, да ме изрита по врата и да напъха гуменките си под лопатките ми, преди да успея да прехвърля крехкото й телце през портата. Тя загуби равновесие на върха и се приземи с шумно тупване на земята.
— Добре съм. Не се тревожете — провикна се от другата страна на стената.
С Линк се спогледахме, а после той сви примирено рамене и се наведе.
— Ти първи. Аз ще се покатеря по трудния начин.
Стъпих на гърба му и се хванах за стената. Той се напъна и изпуфтя, но успя да се изправи.
— Така ли? И как ще стане това? — попитах, докато се опитвах да се закрепя отгоре му.
— Ще потърся някое дърво достатъчно близо до стената. Трябва да има някъде наблизо. Не се притеснявай. Ще ви намеря.
Стигнах горе. Покатерих се по стената.
— Не съм бягал от училище през всички тези години за нищо.
Усмихнах се и скочих от другата страна.
Пет минути и седем дървета по-късно Сиянието ни водеше навътре в гробището покрай ронещите се паметници на войници от Конфедерацията и статуи, пазещи вечния дом на тези, които са били забравени. Имаше групичка покрити с мъх дъбове, чиито преплетени клони образуваха нещо като свод над пътечка, толкова тясна, че беше трудно по нея да мине и един човек. Сиянието започна отново да излъчва пулсираща светлина.
— Насам сме, нали? — надникнах през рамото на Лив към селенометъра.
Линк се огледа наоколо.
— Къде? Нищо не виждам.
Посочих му тясната ивица между дърветата.
— Сериозно?
Лив също изглеждаше нервна. Явно нямаше огромно желание да се промушва между храсталаци и испански мъх в тъмно гробище.
— Не получавам никакви данни. Уредът направо се смахна.
— Няма значение. Това е пътят, сигурен съм.
— Мислиш ли, че Лена, Ридли и Джон са там?
Линк изглеждаше така, сякаш смяташе да се върне назад и да ни изчака отпред.
— Не знам.
Отдръпнах гъстия мъх и пристъпих напред. От другата страна дърветата бяха още по-зловещи, надвиснали над главите ни, създаващи свое собствено небе. В далечината пред нас се виждаше свободно пространство с огромна статуя на молещ се ангел, заобиколен от няколко гроба. Гробните парцели бяха оградени с камъни, всичко беше толкова подредено, толкова реално, че почти си представих ковчезите, заровени под тях.
— Итън, виж! — посочи Лив към една статуя. На фона на бледата светлина от лунния полумесец се виждаха очертанията на два силуета. Те се движеха.
Имахме си компания.
Линк поклати глава.
— Лоша работа, пичове, лоша…
За около секунда не можех да помръдна. Ами ако бяха Лена и Джон? Какво правеха посред нощ на гробището, сами? Тръгнах по пътеката, оградена от още статуи — коленичили ангели се взираха в небето, други гледаха надолу към нас, хлипайки. Не знаех какво щеше да се случи, но когато двете фигури застанаха пред нас, те бяха последните двама души, които очаквах да видя тук.
Ама и Арелия, майката на Макон.
Последният път, когато я бях видял, беше на погребението на Макон. Сега те седяха между гробовете. Бях мъртъв. Знаех си, че Ама щеше да ме намери. Още една жена седеше до тях в пръстта. Не я познавах. Беше малко по-възрастна от Арелия, със същата златиста кожа. Косата й беше сплетена на стотици тънки плитчици и носеше поне двайсет-трийсет наниза с мъниста — някои бяха със скъпоценни камъчета и цветни стъкълца, други с малки птички и животинчета. Имаше поне десетина дупки на всяко ухо и от всяка от тях висяха дълги обици.