Трите се бяха разположили с кръстосани крака в кръг, обградени от надгробни камъни. Бяха се хванали за ръце и ги държаха протегнати към центъра на кръга. Ама беше с гръб към нас, но нямах никакво съмнение — тя знаеше, че съм тук.
— Много се забави. Чакахме те, а знаеш колко мразя да чакам.
Не звучеше много ядосано, което беше странно, защото бях изчезнал дори без да оставя бележка.
— Ама, наистина съжалявам…
Тя махна с ръка, сякаш гонеше досадна муха.
— Нямаме време за това.
Разклати костта в ръката си — бях готов да се обзаложа, че е кост от гробището. Погледнах я.
— Ти ли ни доведе тук?
— Не мога да кажа, че съм го направила. Нещо друго те доведе, нещо по-силно от мен. Аз просто знаех, че ще дойдеш.
— Откъде?
Ама ми хвърли един от най-гадните си погледи.
— Откъде птичката знае, че трябва да лети на юг? Откъде сомът знае къде да се гмурне? Не знам колко пъти трябва да ти казвам, Итън Уейт. Не ме наричат „гадателка“ за нищо.
— И аз видях, че ще дойдеш — каза Арелия съвсем простичко, като нещо подразбиращо се от само себе си, но Ама се подразни. Личеше си по начина, по който повдигна брадичката си.
— След като ти го споменах.
Ама беше свикнала да бъде единствената гадателка в Гатлин и не й харесваше да има конкуренция, пък било то и от Ясновидка със свръхестествени сили.
Другата жена, онази, която не познавах, се обърна към нея.
— По-добре да започваме, Амари. Те ни чакат.
— Елате, седнете тук — махна ни Ама с ръка. — Туайла е готова.
Туайла. Името ми беше познато.
Арелия отговори на въпроса ми, преди да го задам:
— Това е сестра ми Туайла. Измина дълъг път, за да бъде с нас тази нощ.
Спомних си. Лена беше споменавала пралеля си Туайла, онази, която никога не беше напускала Ню Орлиънс. До днес.
— Тъй… Сега ела и седни до мен, cher. Не се страхувай. Туй е само Кръг на виденията.
Туайла потупа с ръка мястото до себе си. Ама седеше от другата й страна и ми хвърли онзи поглед. Лив отстъпи назад, изглеждаше доста стресната, въпреки че се обучаваше за Пазител. Линк стоеше точно зад нея. Ама действаше така на хората, а като гледах накъде вървят нещата, явно Туайла и Арелия не й отстъпваха.
— Сестра ми е могъщ Некромансер — гордо каза Арелия.
Линк направи гримаса и прошепна на Лив:
— Тя си има работа с мъртъвци, така ли? Май това не бива да го споделяш с други хора.
Лив го изгледа възмутено.
— Не некрофил, глупако. Некромансер, чародеец, способен да призовава мъртъвците и да общува с тях.
Арелия кимна.
— Точно така. А в момента имаме нужда от помощ от някого, който вече е напуснал този свят.
Разбрах веднага за кого говори. Поне се надявах да съм прав.
— Ама, Макон ли ще призовете?
Тя се натъжи.
— Иска ми се да можехме, но там, където е Мелхизедек, ние не можем да отидем.
— Време е.
Туайла извади нещо от джоба си и погледна към Ама и Арелия. Промяната в поведението им веднага се усети. Трите бяха напълно отдадени на работата си, макар да не бях сигурен, че е подходящо да се използва думата „работа“ за събуждането на мъртъвците.
Арелия вдигна ръце пред устата си и заговори тихо:
— Моята сила е вашата сила, сестри.
Хвърли малки камъчета в центъра на кръга.
— Лунни камъни — прошепна ми Лив.
Ама извади торбичка с пилешки кости. Бих познал тази миризма навсякъде. Това беше ароматът на нашата кухня, на дома.
— Моята сила е вашата сила, сестри.
Хвърли костите в кръга при лунните камъни.
Туайла разтвори свитата си в юмрук длан — в нея имаше малка фигурка във формата на птица. Каза думите, които й даваха силата:
— Една в тоз свят, друга в другия. Отвори вратата за тоз, който идва.
Започна да напява високо и възбудено, непознатите думи изпълниха въздуха. Очите й се извиха навътре, но клепачите останаха повдигнати. Арелия също започна да припява и да разтърсва дългите нанизи с мъниста с пискюли.