Ама повдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите.
— Знам, че няма да ти е лесно, но има някои неща, които трябва да знаеш.
Въздухът в центъра на Кръга на виденията започна да се върти и да кипи, създавайки лека бяла мъгла. Туайла, Арелия и Ама продължаваха да пеят, гласовете им се издигаха високо и пронизително. Мъглата сякаш се движеше по тяхна заповед, ставаше все по-плътна, все по-вихрена, извиваше се нагоре като растящо торнадо.
Без предупреждение Туайла си пое рязко дълбоко дъх, като че ли й беше за последно. Мъглата я последва и изчезна в устата й. За около минута мислех, че ще припадне и ще умре. Но тя седеше там, гърбът й беше изпънат като завързан за невидим стълб, очите й все още бяха обърнати, устата — отворена.
Линк отстъпи назад, на безопасно разстояние, а Лив се впусна напред, за да помогне на Туайла. Ама обаче я сграбчи за ръката.
— Почакай.
Туайла издиша. Бялата мъгла се надигна от устата й и се разстла над кръга. Придоби форма. Мътната пара се извиваше нагоре, приемайки очертанията на някакво тяло. Боси стъпала, подаващи се изпод бяла рокля, плът, изпълваща роклята, както балон се пълни с въздух. Беше Блудник, раждащ се от мъглата. Гледах как белият плътен въздух се вие като змия, как се появяват ръцете, гърдите, деликатната шия и най-накрая лицето.
Това беше…
Майка ми.
Гледаше към мен със същата искряща ефирна безплътност, която бях видял и преди в Блудниците. Но освен тази… прозрачност, създанието приличаше напълно на моята майка. Клепачите й потрепнаха и тя ме погледна. Блудникът не просто приличаше на майка ми. Наистина беше тя.
Проговори и гласът й беше така нежен и мелодичен, както си го спомнях:
— Итън, скъпи, чаках те.
Взирах се в нея напълно безмълвен. Във всеки сън, който сънувах от деня, в който умря, във всяка снимка, всеки спомен — никога не е била толкова реална, толкова истинска…
— Имам много неща да ти казвам и още много, които не мога. Опитах се да ти покажа пътя, изпращах ти песните…
Тя ми изпращаше песните. Песните, които само ние с Лена чувахме.
Проговорих, но гласът му звучеше, все едно идваше от много далече, сякаш не беше моят. „Седемнайсет луни“, Предвещаващата песен.
— Била си ти през цялото време.
Тя се усмихна.
— Да. Ти се нуждаеше от мен. Но сега той се нуждае от теб, а и ти от него.
— Кой? За татко ли говориш?
Знаех, че не говори за баща ми. А за другия мъж, който означаваше толкова много и за двама ни.
Макон.
Тя явно не подозираше, че него го няма.
— За Макон ли говориш?
Видях как очите й блеснаха. Трябваше да й кажа. Ако нещо се случеше с Лена, щях да искам да знам. Независимо колко са се променили нещата помежду ни.
— Макон го няма, мамо. Умря преди няколко месеца. Той не може да ми помогне.
Гледах я как блещука на лунната светлина. Беше красива както последния път, когато я бях видял — когато ме прегърна на мократа от дъжда веранда, преди да тръгна за училище.
— Чуй ме, Итън. Той винаги ще бъде с теб. Само ти можеш да го спасиш.
Образът й започна да избледнява. Протегнах се към нея, отчаяно исках да я докосна, но ръцете ми просто преминаха през празния въздух.
— Мамо?
— Призоваващата луна беше повикана. — Тя изчезваше, разтваряше се в нищото. — Ако Мракът победи, тази Седемнайсета луна ще бъде последната. — Вече почти не я виждах. Мъглата бавно се спусна отново над кръга. — Побързай, Итън. Не ти остава много време, но можеш да го направиш. Вярвам в теб.
Усмихна се и аз се опитах да я запомня такава, защото знаех, че отново ще си отиде от мен.
— Ами ако вече съм закъснял?
Чувах гласа й отдалече:
— Исках да бъдеш в безопасност. Направих всичко възможно. Трябваше да знам, че не е достатъчно. Винаги си бил толкова специален.
Взирах се в бялата мъгла, която започна да кипи, както се случваше и със стомаха ми.
— Моето сладко лятно момче. Ще мисля за теб. Обичам…
Думите потънаха в нищото. Майка ми беше тук.
За няколко минути бях видял усмивката й, бях чул гласа й…
Сега вече я нямаше.
Бях я загубил отново.
— И аз те обичам, мамо.
19.VI
Белези
— Трябва да ти кажа нещо — кършеше нервно ръце Ама. — Става дума за нощта на Шестнайсетата луна, рождения ден на Лена.