Минаха няколко секунди, преди да осъзная, че говори на мен. Все още се взирах в центъра на кръга, където допреди миг стоеше майка ми.
Този път не ми беше изпратила послание чрез книги или стихове на песни. Бях я видял с очите си.
— Кажи на момчето.
— Тихо, Туайла — сложи Арелия ръка на рамото на сестра си.
— Лъжи. Лъжите са дом на мрака. Кажи на момчето. Кажи му сега.
— За какво говорите?
Гледах ту Туайла, ту Ама и обратното. Ама ги стрелна с поглед, на който Туайла отговори, тръсвайки тежките си плитки.
— Чуй ме, Итън Уейт. — Гласът на Ама звучеше треперливо, дрезгаво. — Ти не падна от покрива на криптата, поне не така, както ти казахме.
— Какво? — Говореше пълни глупости. Защо ми обясняваше за рождения ден на Лена, след като току-що бях видял починалата си майка.
— Не падна, разбра ли? — повтори тя.
— За какво говориш? Разбира се, че паднах. Дойдох на себе си на земята.
— Но не се озова там така — поколеба се Ама. — Беше майката на Лена. Сарафина те прободе с нож. — Погледна ме право в очите. — Тя те уби. Беше мъртъв и ние те върнахме обратно.
Тя те уби.
Повторих думите, парченцата започнаха да се слепват едно с друго толкова бързо, че не осъзнавах какво означават. И същевременно всичко се проясни пред очите ми…
Сънят не беше сън, а спомен за мига, в който не дишах, не чувствах, не мислех и не виждах…
Калта и пламъците, които отнасяха тялото ми, животът, който ме напускаше…
— Итън! Добре ли си? — чувах Ама, но някак отдалеч, сякаш ме викаше от нощта, в която лежах безжизнен на земята.
Можех все още да съм там, като майка ми, като Макон.
Трябваше да съм там.
— Итън! — разтърси ме Линк.
Тялото ми се изпълни с усещания, които не можех да контролирам и не исках да си спомням. Кръв в устата ми, кръв, стичаща се в ушите ми…
— Припадна.
Лив държеше главата ми.
Имаше болка и шум, и нещо друго. Гласове. Форми. Хора.
Бях умрял.
Пъхнах ръка под тениската си и докоснах белега на стомаха си. Белегът от удара на Сарафина, която ме беше пробола с истински нож. Вече почти не го забелязвах, но сега щеше да ми напомня завинаги за нощта, в която бях умрял. Спомних си как реагира Лена, когато го видя.
— Ти все още си същият човек и Лена все още те обича. Любовта й е причината сега да си тук.
Гласът на Арелия беше нежен, но уверен. Отворих очи и размитите сенки се превърнаха в хора, докато идвах на себе си. В главата ми цареше пълен хаос, мислите ми препускаха във всички посоки. Дори и сега не проумявах нищо.
— Как така любовта й е причината да съм тук сега?
Ама заговори тихо, трябваше да се напрягам, за да я чуя:
— Лена те върна към живота. Аз й помогнах, аз и майка ти.
Думите не звучаха логично и се опитах сам да ги произнеса на глас, за да ги разбера. Лена и Ама са ме върнали от оня свят, двете заедно. И двете са го крили от мен. Потърках белега на кожата си. Изглеждаше съвсем истински. Всичко беше истина.
— И откога Лена знае как да възкресява мъртвите? Ако го можеше, не мислиш ли, че щеше да е върнала и Макон?
Ама ме погледна. Никога не я бях виждал толкова изплашена.
— Не го направи сама. Използва заклинание от Книгата на луните. Заклинание, с което замени смърт за живот.
Лена беше използвала Книгата на луните.
Книгата, която беше причина за проклятието на Женевиев и цялото й семейство, за всички следващи поколения. Проклятието, което Призоваваше всички деца от рода на Лена да преминават към Мрака или Светлината на техния шестнайсети рожден ден. Книгата, която Женевиев беше използвала, за да съживи Итън Картър Уейт, който беше мъртъв само секунда — и заради тази секунда тя беше платила с живота си.
Не можех да мисля. Умът ми отново блокира, не разбирах нищо. Женевиев. Лена. Цената.
— Как можа?
Откъснах се от тях, исках да избягам далече от Кръга им. Бях видял достатъчно.
— Нямах избор. Тя нямаше да те остави да си отидеш. — Ама гледаше засрамено към мен. — Нито пък аз.
Изправих се на крака и тръснах глава.
— Това е лъжа. Тя не би го направила.
Но знаех, че не е вярно. И двете щяха да го направят. Знаех го, защото и аз бих постъпил така.
Но сега това нямаше значение.
През целия си живот не се бях вбесявал толкова на Ама, нито някога съм бил толкова разочарован от нея.