Пристъпих напред към тунела, покрит с висока трева. Почти чувах как птичките пеят сред клоните на дърветата.
Повдигнах Сиянието и задържах за миг дъха си. Нямаше да имам нищо против, ако кълбото потъмнееше и ни дадеше знак, че трябва да тръгнем по другия път, през сенките, с ръждивите спасителни стълби отстрани на мрачните сгради със затворените врати. Стига да откриехме отговор.
Не и сега.
— Опитай по другия път — каза Лив, без да сваля очи от матовата светлина на сферата. Извърнах се и я насочих в противоположната посока.
Никаква промяна.
Нито Сиянието, нито инстинктът ми на Водач ми казваха нещо. Защото дълбоко в себе си знаех, че без Сиянието нямаше да успея да открия пътя, който ми беше нужен, особено в Тунелите.
— Предполагам, че това е отговорът. Прецакани сме.
Прибрах топката в джоба си.
— Супер.
Линк гледаше разсеяно към слънчевата пътека.
— Накъде да вървим?
— Не се обиждай, но ако нямаш някакво друго тайно оръжие или онова с Водача не ти нашепва нещо в ушенцето, не можеш да ме накараш да тръгна натам — погледна назад към мрачния път. — Според мен нещата стоят така — накъдето и да тръгнем, ще се загубим, нали?
— С голяма вероятност.
— Или, ако погледнеш от друг ъгъл, имаме шанс петдесет на петдесет да не се прецакаме съвсем? Затова предлагам да се пробваме с пътечката на магьосника от Оз и да си кажем, че положението ни най-накрая се подобрява — слънце, птички, тревички?
Трудно беше да се бориш с извратената логика на Линк, когато решеше да бъде логичен.
— Някой да има по-добра идея?
Лив поклати глава.
— За моя изненада, не.
Поехме по пътя на Оз.
Тунелът наистина беше като илюстрация от старата опърпана книжка на майка ми. Над прашната пътечка се свеждаха върби, а подземното небе се простираше над главите ни безкрайно и синьо.
Навсякъде около нас цареше пълно спокойствие, което имаше напълно обратния ефект върху мен. Бях свикнал със сенките. Този път ми се струваше прекалено идиличен. Очаквах всеки миг някой Бяс да връхлети от издигащите се в далечината хълмове. Или без никакво предупреждение върху главата ми да се стовари цяла къща. В живота ми беше настъпил най-странният обрат, който можех да си представя. Защо вървях по този път? Накъде отивах всъщност? Кой бях аз, та да се намесвам в битката между сили, които дори не разбирам — въоръжен само с котка-беглец, невъобразимо лош барабанист, чифт градинарски ножици и един Галилео Галилей, обичащ да пие мляко с какао? И защо? За да спася момиче, което не искаше да бъде спасено?
— Чакай, тъпа котко! — запрепъва се Линк след Лусил, която беше станала наш водач и бавно, но уверено вървеше на зигзаг по пътеката, сякаш знаеше точно къде отиваме. Което беше доста иронично, защото аз нямах никаква идея.
Два часа по-късно слънцето все още грееше, а притеснението ми продължаваше да нараства. Лив и Линк вървяха пред мен — така Лив ме избягваше или поне избягваше ситуацията. Не я винях. Знаеше какво е направила Лена за мен, вече имаше обяснение за странното й поведение и за това, че преминаваше към Мрака. Нищо не се беше променило, но причините за всичко бяха различни. За втори път това лятно момиче, за което ме беше грижа — и което изпитваше същото към мен — не можеше да понесе да ме погледне в очите.
Вместо това крачеше по пътеката с Линк, учеше го на английски обиди и се преструваше, че се смее на шегите му.
— Сигурна съм, че стаята ти е разхвърляна, а колата ти е разпадаща се, скърцаща бричка — подиграваше му се тя, но усещах, че не го прави от сърце.
— Откъде знаеш?
— Видът ти го издава.
Гласът й звучеше някак разсеяно. Явно не й беше много забавно.
— А аз? — прокара Линк ръка през щръкналата си коса, за да се увери, че стърчи достатъчно във всички посоки.
— Да видим… Ти си абсолютен дразнител, бърборко — насили се Лив да се усмихне.
— Това е хубаво, нали?
— Разбира се. Направо е върхът.
Добрият стар Линк. Безподобният му чар, който беше по-скоро липса на чар, можеше да спаси всяка критична социална ситуация.
— Чу ли това?
Лив спря на място. Обикновено когато наоколо се носеше песен, я чувах само аз и това беше песента на Лена. Този път я чувахме всички, но песента звучеше повече като вой и не можеше да се сбърка с хипнотичния глас на „Седемнайсет луни“. Това си беше лошо пеене, като на агонизиращо животно. Лусил измяука, козината по гърба й настръхна.