Линк се огледа.
— Какво е това?
— Не знам. Звучи почти като…
Млъкнах.
— Като човек в беда?
Лив вдигна ръка до ухото си.
— Щях да кажа като „Отпуснах се във вечните му ръце“.
Това беше един от старите химни, които пееха в църквата на Сестрите. Бях наполовина прав.
Когато завихме в края на пътеката, видяхме леля Пру да върви право към нас, подпряла се на ръката на Телма, пеейки като в църквата в неделя. Беше с бялата си рокля на цветя, с бели ръкавици и бежовите си ортопедични обувки. Харлон Джеймс се влачеше зад тях с достойнство въпреки дребния си ръст — беше точно толкова голям, че да се побере в кожената чанта на леля Пру. Изглеждаха така, сякаш тримата бяха излезли на лека следобедна разходка. Лусил измяука и седна на пътеката пред нас. Линк потърка челото си.
— Пич, привиждат ми се разни неща. Защото тези приличат на твоята пралеля и нейното джобно кученце.
Не му отговорих веднага. Колебаех се дали това не е някакъв чародейски номер. Сигурно щом стигнехме достатъчно близо, Сарафина щеше да изпълзи от тялото на леля ми и да убие всички ни.
— Може би е Сарафина — мислех на глас и се опитвах да открия някаква логика в нещо напълно нелогично.
Лив поклати глава.
— Не съм съгласна. Катаклистите могат да се проектират в телата на другите, но не могат да бъдат в две тела едновременно. Три, ако броим и кучето.
— Защо броим и кучето? — отбеляза Линк с гримаса. Част от мен, и то голяма част, искаше да спре да се занимава с това и да го остави за после. Но те ни видяха. Леля Пру или създанието, въплътило се в нея, ми помаха с кърпичката си.
— Итън!
Линк ме погледна.
— Не трябва ли да бягаме?
— Уф, да ви намери човек е по-трудно, отколкот’ да пасе котки! — крещеше леля Пру, докато крачеше из тревата толкова бързо, колкото й позволяваха силите. Лусил измяука и тръсна глава. — Телма, не спирай.
Дори от разстояние, беше невъзможно да сбъркаш куцащата й походка и командаджийския й тон.
— Не, тя си е.
Прекалено късно беше да се измъкнем.
— Как са дошли тук?
Линк беше слисан също като мен. Едно е да разбереш, че Карлтън Ийтън доставя пощата до „Lunae libri“, но да видя моята стогодишна пралеля да се мотае из Тунелите в роклята си за църква ми дойде в повече.
Леля Пру забиваше бастуна си в тревата, докато приближаваше към нас.
— Уесли Линкълн! Там ли шъ стоиш и шъ гледаш как една стара жена се мъчи, или шъ дойдеш да ми помогнеш да се изкача по тоз хълм?
— Да, госпожо. Искам да кажа, не, госпожо — почти се преби Линк, като се затича, за да я хване под ръка. Аз я подхванах от другата страна.
Първият шок от факта, че я виждам, лека-полека започна да отшумява.
— Лельо Пру, как дойде тук?
— По същия път като теб, предполагам. Слязох долу през една от вратите. Има една точно зад баптистката мисия. Кат’ бях по-млада от теб, даже я използвах, за да се измъквам от библейското училище.
— Но откъде изобщо знаеш за Тунелите? — не можех да проумея аз. Да не би да ни беше следила?
— Младежо, била съм в тез Тунели повече пъти, отколкот’ пияницата се е заклевал да зареже бутилката си. Да не мислиш, че само ти знаеш какво става в тоз град?
Тя знаеше. Тя беше като майка ми, Мариан и Карлтън Ийтън — смъртни, които някак си бяха станали част от чародейския свят.
— Леля Грейс и леля Мърси също ли знаят?
— Разбира се, че не. Двечките не могат запази тайна, ако ще от туй да зависи животът им. И татко ми го знаеше и каза само на мен. А аз никогаж не казах на друг човек, освен на Телма.
Телма стисна ръката на леля Пру с признателност.
— И ми го каза само защото вече не можеше сама да слиза и да се катери по стъпалата.
Леля Пру махна с кърпичката си към нея.
— Телма, знайш, че туй не е истина. Не си измисляй.
— Да не би професор Ашкрофт да ви е изпратила след нас? — вдигна притеснено глава Лив от своята тетрадка.
Леля Пру изсумтя.
— Никой не ме е изпращал. Прекалено стара съм, за да ме изпращат някъде. Самичка си дойдох. — Посочи към мен. — Но ти по-добре се моли Ама да не слезе да те търси долу. Откак те няма, само вари кости.
Ако само знаеше…
— Тогава какво правиш тук, лельо Пру?