Голяма изненада. Карлтън разпространява клюките из града.
— Каквото и да става, шъ имаш нужда от това и трябва да го вземеш. Нямам време за глупости.
Предполагам, че беше права. Тя знаеше какво правехме, независимо дали щеше да се издаде или не.
— Оценявам загрижеността ти, лельо Пру.
— Не съм загрижена. Поне няма да бъда, ако вземеш картата — потупа ме тя по ръката. — Ти шъ намериш таз златоока Лена Дюшан. Дори сляпата катерица понякога намира жълъдчета.
— Надявам се.
Тя отново ме потупа майчински по ръката и хвана дръжката на бастуна си.
— Тогаз стига си говорил с таз стара дама, че работа те чака. Ако не тръгнеш по пътя, няма да го извървиш. По божията воля и ако небето не се отвори над нас.
Махна с ръка към Телма да тръгне напред и да ни остави сами. Лусил побягна след нея, камбанката на нашийника й звънтеше. Леля Пру спря и се усмихна.
— Виждам, че котката още е с теб. Чаках да дойде правилното време, за да я пусна от оназ връв на простора. Тя знае някои нещица. Ще видиш. Пазиш табелката й, нали?
— Да, госпожо. В джоба ми е.
— Нужна е някаква халкичка, за да я закачиш на нашийника й. Но ти я пази и аз шъ ти дам. — Леля Пру махна обвивката на още едно ментово бонбонче и го пусна на земята за Лусил. — Съжалявам, че те нарекох „дезертьорка“, старо момиче, но знаеш, че Мърси инак нямаше да ми разреши да те пусна.
Лусил подуши подозрително бонбончето.
Телма махна с ръка и се усмихна с усмивката си а ла Доли Партън.
— Късмет, захарче.
Гледах ги как вървят надолу по хълма зад нас и се чудех какво още не знам за членовете на семейството си. Кой още изглеждаше изкуфял и абсолютно неадекватен, а всъщност следеше всяко мое движение? Кой още съхраняваше чародейски ръкописи и тайни в свободното си време или правеше карта на свят, за който повечето хора от Гатлин не подозираха, че съществува?
Лусил облиза ментовото бонбонче. Дори да знаеше, нямаше да ми каже.
— Добре, значи си имаме карта. Това е нещо, нали, Лив?
Настроението на Линк се подобри, след като леля Пру и Телма се скриха от погледа ни.
— Лив?
Тя не ме чу. Прелистваше страниците на дневника си с едната ръка, а с другата търсеше път из картата.
— Ето го Чарлстън, а това трябва да е Савана. Значи, ако предположим, че Сиянието ни е помагало да открием южния път, към крайбрежието…
— Защо крайбрежието? — прекъснах я аз.
— Заради южната посока. Както ако следвахме Южната звезда, помниш ли?
Лив се отпусна назад, объркана.
— Има толкова много разклоняващи се пътища. Само на няколко часа сме от Входа за Савана, но това би могло да означава всичко тук долу.
Беше права. Ако времето и пространството не бяха едни и същи под и над земята, кой можеше да каже дали скоро нямаше да стигнем до Китай?
— Дори да знаехме къде сме, ще са ни нужни дни, за да открием мястото на тази карта. Нямаме толкова време.
— Е, тогава по-добре да започваме. Само с това разполагаме.
И все пак беше нещо — нещо, което ни караше да се надяваме, че може би ще успеем да намерим Лена. Не бях сигурен дали беше, защото вярвах, че картата наистина можеше да ни заведе там, или защото мислех, че аз мога да го направя.
Нямаше значение, стига да намерех Лена навреме.
С помощта на добрия Бог, на всичките ми лели, пралели и икономки и ако дяволът не решеше да си поиграе още малко с нас.
19.VI
Лошо момиче
Оптимизмът ми не трая дълго. Колкото повече мислех за това как ще намеря Лена, толкова повече се сещах и за Джон. Ами ако Лив беше права и Лена никога не се върнеше към предишното си състояние, към момичето, което си спомнях? Ами ако вече беше прекалено късно? Спомних си виещите се черни рисунки по ръцете й.
Все още мислех за това, когато в ума ми изплуваха думите. В началото бяха някак смътни, неразличими. За секунда реших, че е гласът на Лена. Но когато чух мелодията, разбрах, че съм сбъркал.
Моята Предвещаваща песен. Бях уморен от опитите си да разбера какво искаше да ми каже майка ми. Нямаш много време. Думите й препускаха в главата ми. Почакай и той ще се яви… За Ейбрахам ли говореше?