Ако беше така, какво щях да правя?
Бях толкова погълнат от стиха, че изобщо не чух, че Линк ми казва нещо.
— Чу ли това?
— Песента?
— Каква песен?
Направи ни знак да замълчим. Говореше за нещо друго. Приличаше на шум от сухи листа, които пукаха зад нас, или пък на вятър, който плющеше по-силно. Но тук нямаше дори съвсем лек повей.
— Аз не… — започна Лив, но той я прекъсна.
— Шшш!
Тя направи гримаса.
— Всички американски момчета ли са такива смелчаци като вас двамата?
— И аз го чух.
Огледах се, но наоколо нямаше нищо, не се виждаше жива душа. Лусил обаче беше наострила уши.
Всичко се случи толкова бързо, че беше невъзможно да се проследи кое движение беше първо, кое второ… Защото не бяхме усетили приближаването на човек или друго живо същество.
Беше Хънтинг Рейвънуд, братът на Макон — и неговият убиец. Заплашителната нечовешка усмивка на Хънтинг беше първото, което видях. Той се материализира на няколко метра пред мен, толкова светкавично, че беше като размазано петно в началото. След това се появи още един инкубус, после друг и друг, и друг… Изскачаха от нищото един по един, като брънките на верига. Веригата се затягаше и те оформиха кръг около нас.
Всичките бяха кървави инкубуси със същите черни очи и кучешки зъби с цвят на слонова кост, с изключение на Ларкин, братовчеда на Лена и лакей на Хънтинг, около чийто врат се виеше кафява змия. Змията имаше същите жълти очи като него.
Той ми кимна, докато приятелката му се плъзгаше по ръката му.
— Медноглава гърмяща змия. Малки гадни кучки. Не искаш да си имаш работа с някоя от тях. Но пък има толкова много начини да бъдеш ухапан.
— Съгласен съм — засмя се Хънтинг, оголвайки кучешките си зъби. Някакво животно, май бясно, беше приклекнало зад него. Имаше огромна муцуна като на санбернарско куче, но очите му бяха тесни и жълти вместо големи и кръгли. Козината на гърба му беше настръхнала като на вълк. Самият Хънтинг също беше приел донякъде формата на куче — или нещо подобно. Лив се вкопчи в ръката ми, ноктите й се забиха в кожата ми. Не сваляше очи от Хънтинг и любимеца му. Беше напълно очевидно, че за пръв път виждаше кървав инкубус не на картинка в някоя от чародейските книжки.
— Това е демонска хрътка. Обучават ги да търсят кръв. Пази се!
Хънтинг запали цигара.
— А, Итън, виждам, че си имаш смъртна приятелка. Време беше. Мисля, че тази наистина ще те опази — засмя се той на собствената си шегичка и издиша широки кръгчета дим в съвършеното синьо небе. — Почти ми се прииска да те оставя да си идеш. — Демонската хрътка изръмжа приглушено. — Почти.
— Можеш… можеш да ни пуснеш — заекна Линк. — Няма да кажем на никого. Кълнем се.
Един от инкубусите се засмя. Хънтинг извърна глава и демонът не издаде друг звук. Беше ясно кой командва тук.
— Защо да ме интересува дали ще кажете на някого? Всъщност на мен ми харесва да съм в центъра на вниманието. Падам си малко актьор. — Пристъпи към Линк, но не откъсваше поглед от мен. — А и на кого можете да кажете? Сега, след като племенницата ми уби Макон.
По устата на хрътката на Хънтинг се появи пяна, както и по устните на другите му верни питомци, инкубусите, които само на външен вид приличаха на хора. Един от тях пристъпи към Лив. Тя отскочи светкавично и ме стисна още по-силно за ръката.
— Защо не спреш с този театър? — опитах се да звуча наперено и смело, но не мисля, че заблуждавах някого. Този път всички се засмяха силно.
— Смяташ, че се опитваме да те сплашим? Мислех, че си по-умен, Итън. С момчетата ми сме гладни. Днес пропуснахме закуската си.
Гласът на Лив почти не се чуваше:
— Не говориш сериозно…
Хънтинг й намигна.
— Не се тревожи, скъпа. Можем само да те ухапем по хубавото вратленце и ще станеш една от нас.
Дъхът ми спря. Никога не ми беше хрумвало, че инкубусите могат да превръщат хората в същества от своя вид.
Могат ли да го правят?
Хънтинг хвърли цигарата си сред разцъфналите зюмбюли наблизо. За секунда бях като зашеметен от ироничността на ситуацията. Глутница от облечени в черна кожа инкубуси пушеха цигари насред горска полянка като от някоя приказка и се готвеха да ни убият, докато птичките пееха сред дърветата.
— Беше ми забавно да си говоря с вас тримата, но ми става леко скучно. Страдам от дефицит на вниманието.