— Ако нараниш братовчедка ми… ако дори само си помислиш да я нараниш, ще прекараш останалата част от жалкия си живот като мой роб. Разбираш ли ме, приятелче?
Главата ми се надигна против волята ми и се извъртя така рязко, та ми се стори, че вратът ми ще се счупи. Очите ми се отвориха насила и се вгледах в искрящите жълти очи на Сирената. Светеха толкова ярко, че главата ми се замая.
— Спри! — чух гласа на Лив и усетих как тялото ми се стоварва върху земята с цялата си тежест, преди да поема отново контрола върху него.
— За бога, Ридли, не се дръж като идиотка!
Лив и Ридли стояха една срещу друга, лице в лице. Ръцете на Лив бяха скръстени на гърдите й. Ридли държеше близалката пред себе си.
— Спокойно, Мери Попинз. С Итън сме приятелчета.
— На мен не ми изглежда така. — Гласът на Лив беше остър. — Не забравяй, че рискуваме живота си, за да спасим Лена.
Лицата и на двете бяха осветени от пламъци цветна светлина. Сиянието беше полудяло, цветовете пулсираха през дърветата във всички посоки.
— Недей да кършиш чак толкова пръсти, умнице.
Очите на Ридли бяха студени и неподвижни. Лив се ядоса.
— Държиш се като пълна глупачка. Ако на Итън не му пукаше за Лена, какво правим тогава в центъра на тази пустош?
— Добър въпрос, Пазителко. Аз знам какво правя тук. Но ако на теб не ти пука за гърчещия се в краката ми сладур, какво е твоето извинение?
Ридли стоеше на сантиметри от Лив, но тя не отстъпи назад.
— Какво правя тук ли? Южната звезда изчезна, Катаклист призовава луната преждевременно на митичната Голяма бариера, а ти ме питаш какво правя тук? Сериозно ли говориш?
— Значи това няма нищо общо с гаджето на братовчедка ми, така ли?
— Итън, който — ако трябва да сме точни — в момента не е ничие гадже, не знае нищо за чародейския свят — не се предаваше лесно Лив. — Това е свръхсилите му, макар да не го признава. Има нужда от Пазител.
— Всъщност ти все още само се обучаваш за Пазител. Да те помоли човек за помощ е все едно да помолиш медицинска сестра да извърши сложна сърдечна операция. А и според длъжностната ти характеристика май не ти е разрешено да се намесваш, нали? Така че, както ги виждам аз нещата, ти не си особено добър Пазител.
Ридли беше права. Имаше правила и Лив ги бе нарушила.
— Може и да е вярно, но аз съм чудесен астроном. И без моите данни няма да можете да използвате тези карти, нито да откриете Голямата бариера, или пък Лена.
Сиянието в ръката ми стана отново студено. След малко потъмня напълно.
— Изпуснах ли нещо? — Линк излезе иззад храстите, вдигайки ципа на панталоните си. Момичетата впериха поглед в него, докато аз се надигах от калта. — Май е ставало нещо интересно. Винаги изпускам готините моменти.
— Какво… — потупа Лив селенометъра си. — Нещо не е наред. Стрелките полудяха.
Сред дърветата, от дълбините на гората, отекна силен грохот. Хънтинг явно ни беше надушил. После ми хрумна нещо друго, нещо, което не ме накара да се почувствам по-добре. Може би беше друг, някой, на когото не му допадаше, че го преследваме. Че я преследваме. Някой, който можеше да контролира природните сили.
— Бягайте!
Грохотът ставаше все по-силен. Без предупреждение дърветата и от двете ни страни започнаха да се сгромолясват пред нас. Отстъпих назад. Последния път, когато пред мен падаха дървета, не беше случайно.
Лена! Ти ли си?
Няколко големи, покрити с мъх дъбове и борове изведнъж сякаш изскочиха сами от калта заедно с корените и се разбиха на земята.
Лена, не го прави!
Линк се запрепъва към Ридли.
— Действай с близалката, бейби.
— Казах ти да не ме наричаш „бейби“.
За пръв път от часове виждах небето. Само че сега то беше тъмно. Черните облаци на чародейската магия се събираха над главите ни. После почувствах нещо от много, много далече.
По-скоро, чух нещо.
Лена.
Итън, бягай!
Беше нейният глас. Гласът й, който не бях чувал от толкова отдавна.
Но ако Лена ми казваше да бягам, кой тогава изтръгваше дърветата от земята?
Лена, какво става?
Не можах да чуя отговора й. Наоколо цареше тъмнина, тези черни чародейски облаци се спускаха над нас, сякаш ни преследваха. И тогава видях какво бяха всъщност те.