— Виж! — дръпнах Лив назад и бутнах Линк към Ридли точно навреме.
Стоварихме се сред храстите в мига, в който от небето се изсипа дъжд от борови клони. Те се натрупаха на купчина на мястото, където бяхме стояли допреди секунда. Очите ми се замъглиха от прахта и вече не виждах нищо. Прашинките заседнаха на гърлото ми и се задавих в кашлица.
Гласът на Лена беше изчезнал, но чувах нещо друго. Бръмчащ звук като от пет хиляди пчели, готови да убиват в името на своята царица.
Въздухът беше толкова плътно изпълнен с прах, че почти не различавах фигурите край мен. Лив лежеше от едната ми страна, имаше кръв над окото си. Ридли скимтеше и се суетеше около Линк, който беше затиснат под голям клон.
— Събуди се! Събуди се!
Докато пълзях към тях, тя се изправи рязко и се вцепени. Изражението на лицето й беше на чист ужас. Само че не гледаше към мен. А към нещо зад мен.
Бръмчащият звук се усилваше. Усещах изгарящия студ на чародейския мрак с гърба си. Когато се обърнах, видях, че огромната купчина от клони, която за малко да ни погребе под себе си, беше образувала нещо като клада. Пирамидата от боровите клони приличаше на кладите, на които са горели вещиците — гигантска горяща платформа, сочеща към черните облаци. Но пламъците не бяха червени, нито горещи. Бяха жълти като очите на Ридли и излъчваха само студ, тъга и страх.
Ридли се затресе по-силно.
— Тя е тук.
Сред съскащите жълти пламъци на огъня изведнъж се появи каменна плоча. Върху нея лежеше жена. Изглеждаше спокойна, умиротворена като мъртва светица, която щяха да понесат на поклонение по улиците на града. Но тя не беше светица.
Сарафина.
Очите й трепнаха и се отвориха, а устните й се извиха в студена усмивка. Протегна се като котка, събуждаща се от следобедната си дрямка, и после се изправи. От мястото, където стояхме, ми се струваше поне петнайсет метра висока.
— Да не очакваше някого другиго, Итън? Разбирам объркването ти. Знаеш какво казват. Каквато майката, такава и дъщерята. В нашия случай с всеки следващ ден това е все по-вярно.
Сърцето ми биеше до пръсване. Виждах червените устни на Сарафина, дългата й черна коса. Извърнах се настрани. Не исках да гледам лицето й, лицето, което приличаше толкова много на лицето на Лена.
— Разкарай се от мен, вещице.
Ридли още плачеше, свита край Линк, поклащайки се напред и назад, сякаш бе полудяла.
Лена? Чуваш ли ме?
Мощният глас на Сарафина се извиси над пламъците, тя вече стоеше на върха на огъня:
— Не съм дошла заради теб, Итън. Ще те оставя на любимата си дъщеря. Тя израсна толкова много през тази година, нали? Нищо не може да се сравни с това да гледаш как детето ти развива пълния си потенциал. Наистина направи майка си много горда.
Гледах как пламъците се вият в краката й.
— Грешиш. Лена не е като теб.
— Мисля, че съм чувала това и преди — на рождения й ден, може би. Само че тогава го вярваше, а сега лъжеш. Знаеш, че я загуби. Тя не може да промени това, което й предопределено.
Пламъците стигаха до кръста й. Имаше съвършените черти на жена от рода Дюшан, но върху нейното лице бяха някак изкривени.
— Лена може и да не успее да го промени, но аз мога. Ще направя всичко, за да я защитя.
Сарафина се усмихна и аз се сепнах. Усмивката й толкова приличаше на усмивката на Лена, поне на тази, с която се усмихваше напоследък. После пламъците пропълзяха до гърдите й и тя изчезна.
— Толкова силна и толкова приличаща на майка ти. Последните й думи бяха нещо такова. Или пък не? — чух шепот в ухото си. — Виждаш ли, забравила съм, защото е без значение.
Застинах на място. Сега Сарафина стоеше до мен, все още обвита в пламъци. Знаех, че това е нейният огън, защото колкото по-близко идваше, толкова по-студено ставаше около мен.
— Майката беше без значение. Смъртта й не беше нито благородна, нито важна. Беше просто нещо, което реших, че трябва да направя. Не означаваше нищо. — Пламъците се издигнаха до врата й и плъзнаха още по-нагоре, поглъщайки цялото й тяло. — Също като теб.
Протегнах се, за да я стисна за гърлото. Исках да й изтръгна гръкляна. Но ръцете ми минаха през нея като през въздух. Там нямаше нищо. Тя се разтваряше в пространството.
Сарафина се разсмя.
— Смяташ, че ще си губя времето да идвам тук в материална форма, жалко човече? — Обърна се към племенницата си, която все още беше свита на кълбо на земята и затискаше устата си с ръце, за да не вика. — Забавно, не мислиш ли, Ридли?