Повдигна ръка и разтвори пръстите си.
Ридли се изправи на крака, ръцете й се повдигнаха към гърлото й. Гледах как сандалите й се отлепят от земята, а лицето й става все по-лилаво и тя започва да се дави. Русата й коса увисна назад като на безжизнена кукла. Призрачната форма на Сарафина се вля в тялото й. Новата Ридли засия цялата с жълта светлина — кожата й, косата, очите… Светлината беше толкова ярка, че изобщо не се виждаха зениците й. Дори сред мрака на гората трябваше да закрия лицето си, за да не ослепея. Ръката й се вдигна нагоре като на марионетка и тя проговори:
— Силата ми расте и скоро Седемнайсетата луна ще бъде над нас, преди да й е дошло времето. Само една майка може да направи това. Аз решавам кога ще изгрее слънцето. Аз преместих звездите заради детето си и то ще се Призове и ще дойде при мен. Само дъщеря ми можеше да спре Шестнайсетата луна и само аз мога да извикам Седемнайсетата. Няма други като нас в нито един от световете. Ние сме началото и краят.
Тялото на Ридли се строполи отново върху земята като изпразнена торба.
Сиянието ме изгаряше в джоба ми. Надявах се Сарафина да не го усети. Спомних си блещукането му — то се беше опитало да ме предупреди. Трябваше да му обърна повече внимание.
— Ти ме предаде, Ридли. Ти си предателка. Бащата не е толкова всеопрощаващ като мен.
Бащата. Сарафина можеше да говори само за един човек — за бащата на линията на кървавите инкубуси в рода Рейвънуд, бащата, започнал всичко това. Ейбрахам.
Гласът на Сарафина се разнесе над грохота на пламъците:
— Ще бъдеш съдена, но няма да му отнема това удоволствие. Ти беше моя отговорност, а сега си моят срам. Мисля, че заслужаваш един прощален подарък. — Вдигна ръце високо над главата си. — Тъй като толкова упорито се опитваш да помогнеш на тези смъртни, от този момент нататък ще живееш като смъртна и ще умреш като такава. Силите ти ще бъдат върнати на Огъня на мрака, откъдето са били родени.
Ридли скочи и изпищя, болката й отекна из гората. И после всичко изчезна — падналите дървета, огънят, Сарафина — всичко. Гората беше същата като преди минути. Зелена и мрачна, пълна с борове, дъбове и черна кал. Всяко дърво, всеки клон, всичко беше отново на мястото си, сякаш нищо не се беше случвало.
Лив изливаше вода от пластмасово шише върху устните на Радли. Самата тя беше цялата покрита с кал и кървеше леко, но изглеждаше добре. Ридли, от друга страна, беше пребледняла като призрак.
— Това беше невероятно силна магия. Дух, способен да овладее тялото на тъмен чародеец — поклати глава Лив. Докоснах кръвта над окото й и тя мигна от болка. — И същевременно мощно заклинание, ако това, което каза за силите на Ридли, е вярно.
Погледнах със съмнение към Сирената. Беше ми трудно да си я представя без силата й да убеждава.
— Във всеки случай Ридли няма да се чувства добре, поне известно време. — Лив изля малко вода върху тениската си и овлажни лицето й. — Не бях осъзнала напълно риска, който е поела, когато е дошла при нас. Сигурно наистина я е грижа за всички вас.
— Не за всички — казах аз, като се опитвах да помогна на Лив да изправи Ридли на крака. Тя се закашля и прокара ръка по устните си, размазвайки розовото си червило. Приличаше на мажоретка, която се е натискала с прекалено много момчета на училищния бал. Опита се да каже нещо…
— Линк. Той…
Коленичих до него. Клона, който беше паднал отгоре му, вече го нямаше, но Линк все още стенеше от болка. Изглеждаше почти невъзможно да е наранен, защото наоколо нямаше и следа от случилото се. Нямаше паднали дървета, нито едно клонче не беше на мястото си. Но ръката му беше лилава и поне два пъти по-голяма от обикновено, а панталоните му бяха разкъсани.
— Ридли? — отвори очи той.
— Тя е добре. Всички сме добре.
Разкъсах още повече крачола на панталона му. Коляното му кървеше.
Той се опита да се засмее.
— Какво си зяпнал така?
— Грозното ти лице.
Наведох се над него, за да видя дали погледът му е нормален, на фокус. Щеше да се оправи.
— Няма да ме целунеш, нали?
Точно в този миг бях толкова щастлив и облекчен, че за малко да го направя.
— Мечтай си!