19.VI
Съвсем обикновена
Тази нощ спахме в гората между корените на едно огромно дърво, най-голямото, което някога бях виждал. Коляното на Линк беше превързано с допълнителната тениска, която си носех, а рамото му бяхме стегнали с част от моя суичър. Ридли лежеше от другата страна на дървото с широко отворени очи, втренчени в небето. Дали сега виждаше нашето, смъртното небе? Изглеждаше изтощена, но не мислех, че ще успее да заспи.
Какво ли си мислеше, дали съжаляваше, че ни е помогнала? Наистина ли беше загубила силите си?
Какво ли е да станеш смъртен, след като винаги си бил нещо друго, нещо повече? Когато никога не си изпитвал „безсилието на човешкото съществуване“, както бе казала мисис Инглиш в часа по литература миналата година. Говореше за романа „Невидимият“ на Хърбърт Уелс, но точно сега Ридли ми се струваше също толкова невидима. Можеш ли да бъдеш щастлив, ако една сутрин се събудиш и внезапно вече не си специален?
Можеше ли да бъде щастлива Лена? Така ли щеше да се чувства, ако водеше напълно обикновен живот с мен? Не страда ли вече достатъчно заради смъртния си приятел?
И аз като Ридли не можех да заспя, но не исках да се взирам в небето. Исках да проверя какво имаше в дневника на Лена. Част от мен знаеше, че това е навлизане в личното й пространство, но вярвах, че на тези измачкани страници има нещо, което да ни помогне. След около час сам се убедих, че прочитането на дневника й ще бъде едва ли не върховно добро, и го отворих.
Отначало ми беше трудно да чета, защото разполагах само със светлината от мобилния си телефон. След като очите ми привикнаха с полумрака, вече виждах по-ясно думите, изписани с почерка на Лена между сините линии. Познавах острите му форми от изминалите месеци след рождения й ден. Бяха толкова различни от момичешкия игрив почерк, с който пишеше преди онази нощ. Изненадах се да видя истинско писане след всички онези снимки на надгробни камъни и черни рисунки.
Черни чародейски знаци като онези по ръцете й се виеха из полетата на страниците. Но първите няколко пасажа бяха с дата само няколко дни след смъртта на Макон, когато все още пишеше често в дневника си.
„Празни пълни дни и нощи и все същият (повече или по-малко) страх
(по-малко или повече) боя се/очаквам истината да ме задуши в съня ми/ако някога отново заспя
Страх (по-малко или повече) боя се.“
Разбирах думите, защото тя точно така се беше държала през цялото време. Едновременно безстрашна и изпълнена с тревоги. Сякаш нямаше какво да загуби, но я беше страх да го загуби. Прелистих напред и спрях на дата, която привлече вниманието ми. 12 юни. Последният училищен ден.
„Мракът се скрива и мисля че мога да я удържа/да я укротя в дланта си/но когато погледна ръцете си те са празни/спокойни а пръстите й се обвиват около мен.“
Прочетох го няколко пъти. Описваше деня на езерото, деня, когато нещата бяха отишли прекалено далеч. Денят, когато за малко да ме убие. Коя беше „тя“? Сарафина? Откога ли се бореше с нея? Кога ли беше започнало всичко? В нощта, когато умря Макон? Когато беше започнала да носи неговите дрехи?
Знаех, че трябва да затворя дневника, но не можех. Когато четях думите, написани от нея, сякаш отново чувах мислите й. Не я бях усещал в главата си от толкова време и вече ужасно, ужасно много ми липсваше. Обръщах страниците и търсех дните, които бяха важни за мен. Като деня на панаира
„смъртни сърца и смъртни страхове/нещо което те могат да споделят
пускам го да си върви като врабче“
Свобода — това означаваха врабчетата за чародейците. През цялото време си бях мислил, че Лена иска да се освободи от мен, а всъщност тя се опитваше да ме освободи. Сякаш това, че я обичах, ме държеше в клетка, от която не можех да избягам.
Затворих тетрадката. Четенето на тези редове ми причиняваше огромна болка, особено когато Лена беше толкова далече от мен, във всички възможни смисли на тази дума.
На няколко метра встрани Ридли все още се взираше в звездите на смъртното небе. За първи път виждахме едно и също небе. Лив се беше свила между два от издадените корени на дървото, аз бях от едната й страна, Линк от другата. След като разбрах истината за станалото на рождения ден на Лена, очаквах чувствата ми към Лив да изчезнат. Но в този миг открих, че още се чудя. Дали ако ситуацията беше различна, дали ако не бях срещнал Лена, ако не бях срещнал Лив…
През следващите няколко часа я наблюдавах. Тя изглеждаше много спокойна, красива в съня си. Не с красотата на Лена, а по един съвсем различен начин. Беше някак доволна — като слънчев ден, като студена чаша мляко, като неотворена книга, преди да махнеш подвързията й. Сякаш нищо не я измъчваше. Изглеждаше така, както исках да се чувствам аз.