Смъртна. Изпълнена с надежда. Жива.
Когато най-накрая се унесох, за минута се почувствах точно така…
Лена ме разтърси.
— Събуди се, сънливко. Трябва да поговорим.
Усмихнах се и я придърпах в прегръдките си. Опитах се да я целуна, но тя се разсмя и ми се изплъзна.
— Това не е такъв сън.
Приседнах и се огледах. Бяхме в леглото в кабинета на Макон в Тунелите.
— Всичките ми сънища са такива, Лена. Аз съм почти на седемнайсет.
— Да, но това е моят сън. И едва от четири месеца съм на шестнайсет.
— Макон няма ли да побеснее, че сме тук?
— Макон е мъртъв, не помниш ли? Наистина си спал много дълбоко.
Беше права. Бях забравил всичко и сега изведнъж то се стовари върху мен с пълна сила. Макон го нямаше. Сделката. И Лена ме беше напуснала, само че сега отново беше с мен. Тук.
— Значи това е сън?
Опитвах се да не покажа как цялото ми същество се бореше с чувството на загуба и на вина заради всичко, което бях направил, всичко, което й дължах.
Лена кимна.
— Аз ли сънувам теб, или ти сънуваш мен?
— Има ли разлика, когато става дума за нас? — избягна тя въпроса.
Опитах отново.
— Когато се събудя, теб няма да те има, нали?
— Да. Но трябваше да те видя. Това е единствената ни възможност да си поговорим.
Носеше бяла тениска, една от най-старите ми, най-меките. Беше рошава и красива, така, както я харесвах най-много, а тя си мислеше, че изглежда ужасно.
Прегърнах я през кръста и я притеглих към себе си.
— Лена, видях майка си. Тя ми каза за Макон. Мисля, че го е обичала.
— Обичали са се. Аз също видях виденията.
Значи връзката ни все още съществуваше. Заля ме огромна вълна на облекчение.
— Те са били като нас, Лена.
— И не са могли да бъдат заедно. Също като нас.
Беше сън, вече бях сигурен в това. Защото можехме да си кажем тези ужасни истини със странна лекота, сякаш се отнасяха за други хора. Тя отпусна глава на гърдите ми, небрежно махайки бучките кал от тениската ми. Как беше успяла да се изкаля толкова? Опитах се да си спомня, но не можех.
— Какво ще правим, Лена?
— Не знам, Итън. Уплашена съм.
— Какво искаш?
— Теб — прошепна тя.
— Тогава защо е толкова трудно?
— Защото грешим. Всичко се обърква, когато съм с теб.
— Нима чувстваш, че това е погрешно? — Притиснах я по-силно към себе си.
— Не. Но вече няма значение как се чувствам.
Усетих как въздъхна тежко.
— Кой ти го каза?
— Никой не ми го е казвал.
Погледнах я в очите. Все още бяха златни.
— Не можеш да отидеш на Голямата бариера. Трябва да се върнеш.
— Не мога да спра сега. Трябва да видя как ще свърши.
Заиграх се с една от черните й къдрици.
— Защо не останеш да видиш как ще свърши това за нас двамата?
Тя се усмихна и докосна лицето ми.
— Защото знам как ще свърши за теб.
— Как?
— Ето така.
Наведе се към мен и ме целуна, косата й падна около лицето ми като дъжд. Дръпнах завивките на леглото и тя се пъхна под тях, сгушвайки се в мен. Докато се целувахме, усещах жегата на всяко нейно докосване. Претърколихме се. Първо аз бях върху нея, после тя върху мен. Жегата стана толкова силна, че в един момент вече не можех да дишам. Помислих, че кожата ми гори, и когато се откъснах от целувката й, видях, че тя наистина гореше.
И двамата горяхме, заобиколени от пламъци, които се издигаха толкова високо, че не можехме да ги видим, а леглото вече не беше легло, а каменна плоча. Те се виеха навсякъде около нас, жълтите пламъци от огъня на Сарафина.
Лена изпищя и се притисна до мен. Погледнах надолу от мястото, където бяхме — от върха на масивната пирамида от клони и трупи. В камъка, на който лежахме, имаше издялан странен кръг, някакъв тъмен чародейски символ.
— Лена, събуди се! Това не си ти. Не ти уби Макон. Няма да станеш Мрак. Книгата го направи. Ама ми разказа всичко.
Кладата беше издигната за нас, не за Сарафина. Чувах я как се смее — или беше Лена? Вече не забелязвах разликата.