— Лена, чуй ме! Не трябва да го правиш…
Лена пищеше. Не можеше да спре да пищи.
Докато се събудя, пламъците вече ни бяха погълнали.
— Итън! Събуди се. Трябва да вървим.
Надигнах се, все още дишах тежко и бях подгизнал от пот. Погледнах ръцете си. Нищо. Нямаше белези от изгаряния, нито следи от рани. Всичко е било просто сън, поредният кошмар. Огледах се. Лив и Линк вече бяха готови. Потърках лицето си с ръце. Сърцето ми още биеше лудо, сякаш сънят беше истински и наистина за малко да умра. Отново се зачудих дали това беше мой сън или на Лена. Дали наистина така ще свърши всичко за нас. Огън и смърт, точно както Сарафина би искала да стане. Ридли седеше върху един камък и ближеше близалката си, което беше донякъде жалка гледка. През нощта явно беше преминала от фазата на шока към фазата на отричането. Държеше се като че ли не беше станало нищо. Никой не знаеше какво да й каже. Беше като онези ветерани от войната, страдащи от посттравматичен стрес, които се прибират у дома и още мислят, че са на бойното поле.
Тя се взираше в Линк, играеше си закачливо с косата си и го гледаше очаквателно.
— Защо не дойдеш при мен, захарчето ми?
Той се наведе над раницата ми и извади оттам бутилка с вода.
— Мисля, че ще пропусна.
Ридли вдигна тъмните очила на главата си и го изгледа още по-настойчиво, което ни показа съвсем ясно, че силите й са изчезнали. На дневната светлина очите й бяха сини като очите на Лив.
— Казах, ела тук — придърпа тя леко нагоре късата си пола, разкривайки по-голяма част от насиненото си бедро. Стана ми жал за нея. Вече не беше Сирена, а просто момиче, което приличаше на съвсем обикновена, смъртна „сирена“.
— Защо? — не се връзваше на номерата й Линк.
Тя облиза за последен път близалката си и издаде предизвикателно напред яркочервения си език.
— Не искаш ли да ме целунеш?
За секунда си помислих, че Линк няма да устои, но това само щеше да забави неизбежното.
— Не, благодаря.
Той се извърна встрани и беше очевидно, че изпитва вина за случилото се с нея.
Устните й трепнаха нервно.
— Може би е временно и силите ми ще се върнат.
Опитваше се да убеди по-скоро себе си, отколкото нас.
Някой трябваше да й каже. Колкото по-скоро приемеше реалността, толкова по-бързо щеше да бъде готова да продължи напред. Ако можеше.
— Мисля, че наистина ги няма, Рид.
Тя се завъртя рязко към мен, за да ме погледне, гласът й трепереше.
— Не можеш да го знаеш. Само защото ходиш с чародейка, не значи, че си наясно с всичко, което става тук.
— Да, но знам, че тъмните чародейци имат жълти очи.
Чух как дъхът й секна. Сграбчи изцапаната си блузка и я повдигна рязко нагоре. Кожата й още беше нежна и златиста, но татуировката около пъпа й беше изчезнала. Прокара невярващо ръка по корема си и после се отпусна на земята.
— Вярно е. Тя наистина ми е взела силите.
Разтвори пръстите си и близалката й падна в калта. Не каза нищо повече, но сълзите потекоха по лицето й в две сребристи линии.
Линк отиде при нея и й подаде ръка, за да се изправи.
— Това не е вярно. Ти все още си доста лошо момиче. Искам да кажа, секси. Особено за смъртна.
Ридли се изправи на крака и се развика истерично:
— Смяташ, че това е забавно? Че да загубя силите си е все едно ти да загубиш някой от тъпите ви баскетболни мачове? Силите ми са моята същност, идиот! Без тях аз съм нищо.
Гримът й се размаза и по бузите й се стекоха черни ивици. Цялата се тресеше. Той вдигна близалката й от калта. Отвори бутилката с вода и я изми.
— Дай си малко време, Рид. Ще откриеш своята истинска сила. Нея никой няма да може да ти я отнеме. Ще видиш.
Подаде й измитата близалка. Ридли го гледаше втренчено, без да мига.
После взе близалката и без да се обръща назад, я хвърли колкото можеше по-надалеч.
20.VI
Свързващата нишка
Почти не бях спал. Рамото на Линк беше подуто и синьо. Никой от нас не беше в подходяща форма, за да тръгнем на поход през калната гора, но нямахме избор.
— Добре ли сте? Трябва да вървим.
Линк докосна рамото си и се сгърчи от болка.
— Чувствам се по-добре. Като във всеки друг ден от живота си.
Върху раната на лицето на Лив вече беше почнала да се образува коричка.