— И по-зле е било, но това е дълга история, която включва стадион „Уембли“, ужасно пътуване в метрото и прекалено много дюнери.
Вдигнах раницата си — беше ужасно мръсна, цялата в кал.
— Къде е Лусил?
Линк се огледа наоколо.
— Кой знае? Тази котка винаги изчезва някъде. Сега разбирам защо лелите ти я държаха вързана на простора.
Изсвирих към дърветата, но никъде не се виждаше и следа от нея.
— Лусил! Беше тук, когато станахме.
— Не се тревожи, човече. Тя ще ни намери. Котките имат шесто чувство, нали знаеш?
— Сигурно се е уморила да се мъкне подир нас — каза Ридли. — Тази котка е много по-умна от всички ни, взети заедно.
След това изгубих нишката на разговора им. Не спирах да мисля за Лена и какво беше направила за мен. Защо ми беше отнело толкова много време да видя това, което е било точно пред очите ми?
Знаех, че Лена се самонаказва през всички тези месеци. Изолацията, отвратителните снимки на надгробните камъни по стените на стаята й, тъмните чародейски символи в дневника и по тялото й, обличането на дрехите на мъртвия й чичо, дори мотаенето с Ридли и Джон — никога не е било заради мен. А заради Макон.
Но не си бях давал сметка, че аз съм съучастник. Някой постоянно напомняше на Лена за престъплението, заради което се измъчваше, отново и отново. Някой постоянно й напомняше за това, което беше загубила.
Аз.
Тя трябваше да ме гледа всеки ден, да държи ръката ми, да ме целува. Нищо чудно, че беше едновременно толкова гореща и студена, че в един миг ме целуваше, а в другия бягаше от мен. Сетих се за думите от песента, изписани из цялата й стая.
Бяга, за да остане.
Тя не можеше да си тръгне, а и аз нямаше да я пусна. В последния си сън й казах, че знам за сделката. Чудех се дали и тя го беше сънувала, дали знаеше, че мога да споделя тайния й товар. Че не трябва да го носи повече сама.
Толкова съжалявам, Лена.
Ослушах се за гласа й в най-дълбоките пластове на съзнанието си, търсех и най-малкия знак, че тя е някъде там. Не чух звук, но видях мимолетни образи с периферното си зрение. Светкавични кадри, които прелитаха покрай мен като коли в бързата лента на магистралата… Тичах, скачах, движех се с такава скорост, че не можех да се фокусирам.
После зрението ми се адаптира, както беше ставало вече два пъти досега, и можех да различа формите на дърветата, листата и клоните, покрай които минавах. Отначало чувах само пукота на сухите листа под краката си, звука на въздуха, през който се движех. После чух и гласовете.
— Трябва да се връщаме.
Беше Лена. Последвах звука сред дърветата.
— Не можем. Знаеш го.
Слънчевата светлина преминаваше с лекота между листата. Виждах само ботуши — старите протрити ботуши на Лена и тежките черни на Джон. Стояха на няколко метра встрани.
После видях и лицата им. Изражението на Лена беше упорито, инатливо. Познавах този поглед.
— Сарафина ги е намерила. Може да умрат!
Джон приближи към нея и тялото му трепна по същия начин, както когато ги видях в спалнята й. Беше нещо като неволен рефлекс, реакция на болка. Погледна я в златните й очи.
— Имаш предвид, че Итън може да е мъртъв.
Тя отвърна очи.
— Имам предвид всички. Не си ли поне малко загрижен за Ридли? Тя изчезна. Не мислиш, че тези две неща са просто съвпадение, нали?
— Кои две неща?
Тялото на Лена се стегна.
— Изчезването на братовчедка ми и внезапната поява на Сарафина.
Той се протегна и докосна ръката й, сплитайки пръстите си с нейните така, както аз правех преди.
— Тя винаги е била някъде тук, Лена. Майка ти е вероятно най-могъщият тъмен чародеец в света. Защо ще иска да нарани Ридли, една от своите?
— Не знам — поклати глава Лена, решителността й отслабна. — Просто…
— Какво?
— Макар да не сме заедно, не искам той да пострада. Итън се опитва да ме защити.
— От какво?
От мен самата.
Чух думите, въпреки че тя не ги каза на глас.
— От много неща. Преди беше различно.
— Ти се преструваше, че си такава, каквато не беше. Опитваше се да направиш всички щастливи. Мислила ли си, че той не те защитава, а ти пречи да продължиш напред?
Усещах как сърцето ми бие все по-ускорено, мускулите ми се напрегнаха.