Аз му пречех да продължи напред.
— Знаеш ли, някога имах смъртна приятелка.
Лена го изгледа шокирано.
— Така ли?
Джон кимна.
— Да. Тя беше много сладка и аз я обичах.
— Какво стана? — наблегна Лена на всяка дума.
— Беше прекалено трудно. Тя не разбираше какъв е животът ми. Че невинаги правя това, което искам…
Звучеше искрено.
— Защо невинаги си правел това, което си искал?
— Може да се каже, че детството ми беше доста… дисциплинирано. Все едно бях с усмирителна риза. Дори правилата си имаха правила.
Лена изглеждаше объркана.
— Правила за срещи със смъртни ли?
Джон трепна отново, този път като че ли се сви от страх.
— Не, не беше така. Възпитаваха ме по особен начин, защото бях различен. Мъжът, който ме отгледа, е единственият баща, когото някога съм познавал, и той не искаше да нараня някого.
— Аз също не искам да нараня никого.
— Ти си различна. Искам да кажа, и двамата сме такива.
Джон сграбчи Лена за ръката и я дръпна към себе си.
— Не се тревожи. Ще намерим братовчедка ти. Сигурно е избягала с онзи ужасен барабанист от клуб „Страдание“.
Беше прав за барабаниста, само че не беше точно този, на когото залагаше. „Страдание“? Лена обикаляше с него из места, наречени „Изгнание“ и „Страдание“. Смяташе, че заслужава само това.
Тя не каза нищо повече, но не пусна ръката му. Опитах се да се насиля да ги последвам, но не можах. Нямах контрол над случващото се. Това беше ясно дори и от странната ми позиция за наблюдение, която беше толкова близко до земята. Винаги гледах към тях някъде отдолу. Нямаше никакъв смисъл. Но това вече беше без значение, защото сега бягах отново през някакъв тъмен тунел. Или пък беше пещера? Усещах мириса на морето, докато черните стени се разтегляха настрани…
Потърках очите си и с изненада установих, че вървя зад Лив, вместо да лежа на земята. Беше лудост — как можех да наблюдавам Лена на едно място и същевременно да следвам Лив през Тунелите? Как беше възможно? Странните видения с изкривената перспектива и прелитащите край мен образи — какво ставаше? Как успявах да виждам Лена и Джон? Трябваше да разбера това.
Погледнах към ръцете си. Не държах нищо в тях освен Сиянието. Опитах се да си спомня първия път, когато видях Лена по този начин. Беше в банята ми, но тогава Сиянието все още не беше у мен. Единственото нещо, което докоснах тогава, беше мивката. Трябваше да има някаква свързваща нишка, но не я откривах.
Пред нас тунелът се разшири и се озовахме в каменна зала, където се събираха изходите на други четири тунела.
Линк изпъшка.
— А сега по кой път?
Не отговорих. Защото когато погледнах надолу към Сиянието, видях нещо друго точно под него.
Лусил.
Седеше пред срещуположния тунел и ни чакаше. Бръкнах в джоба си и извадих сребристата табелка, която леля Пру ми даде, с гравираното върху нея име на Лусил. Все още чувах гласа й в главата си.
Виждам, че котката още е с теб. Чаках да дойде правилното време, за да я пусна от оназ връв на простора. Тя знае някои нещица. Ще видиш.
В същия миг всичко си дойде на мястото и разбрах.
Била е Лусил.
Образите, препускащи край мен всеки път, когато се озовавах до Лена и Джон. Близката земя — по-близо, отколкото бих могъл да застана. Странната гледна точка, сякаш лежах по корем и гледах нагоре към тях. Сега всичко добиваше смисъл. Произволното й изчезване и появяване. Само дето не е било произволно.
Опитах се да си спомня всичките случаи, когато Лусил беше изчезвала. Първия път, когато видях Лена с Джон и Ридли, се взирах в огледалото в банята си. Не си спомнях Лусил да е изчезвала, но на следващата сутрин седеше на верандата. Което не беше логично, защото никога не я пускахме навън през нощта.
Втория път Лусил изчезна в парка „Форсит“ в Савана и не се появи, докато не напуснахме гробището — след като бях видял Лена и Джон в къщата на леля Каролин. Тогава Линк забеляза, че Лусил е избягала. После слязохме отново в Тунелите и ето я, тя седеше пред нас точно след като бях видял Лена.
Само че не аз я виждах.
А Лусил. Тя следеше Лена така, както ние следвахме картите или появата на луната. Наблюдавах Лена през очите на котката, може би по същия начин, както Макон бе наблюдавал света през очите на Бу. Как беше възможно? Лусил не беше чародейска котка. Не повече, отколкото аз бях чародеец.