Нали?
— Какво си ти, Лусил?
Котката ме погледна право в очите и наклони глава на една страна.
— Итън? — изгледа ме изненадано Лив. — Добре ли си?
— Аха.
Хвърлих на Лусил многозначителен поглед. Тя ме пренебрегна напълно и започна да души грациозно върха на опашката си.
— Знаеш, че това е котка, нали? — взря се в мен Лив с любопитство.
— Знам.
— Просто проверявам.
Супер. Сега не само говорех на котка, но говорех за това, че говоря на котка.
— Трябва да тръгваме.
Лив си пое дълбоко дъх.
— Да… Затова. Опасявам се, че не можем.
— Защо?
Лив посочи към картите на леля Пру, които беше разгънала върху земята.
— Виждаш ли този знак тук? Това е най-близкият Вход. Отне ми доста време, но успях да разбера доста неща за тези карти. Леля ти не се шегуваше. Сигурно е картографирала Тунелите години наред.
— Входовете са отбелязани?
— Така поне изглежда на тази карта. Виждаш ли червените В-та с малките кръгчета около тях? — Бяха навсякъде. — А тези червени линии? Смятам, че те са по-близо до повърхността. Схванах системата. Изглежда, че колкото по-тъмен става цветът, толкова по-дълбоко под земята е мястото.
Посочих към решетка от пресичащи се черни линии.
— Според теб тук е най-дълбокото място, така ли?
Лив кимна.
— Вероятно и най-мрачното. Концепцията за територии на Мрак и Светлина в подземния свят е доста противоречива. Поне не е широко позната.
— И какъв е проблемът?
— Това — посочи тя към дума, изписана върху най-южния край на най-големия лист. LOCA SILENTIA.
Помнех тази дума. Лена я беше казала, когато ме заплашваше да използва заклинание за мълчание върху мен, за да не издам на семейството й, че се готви да избяга.
— Искаш да кажеш, че картата е прекалено тиха!
Лив поклати глава.
— Опасявам се, че това е мястото, където картата потъва в мълчание. Защото сме на края. Стигнахме най-южния бряг, което означава, че сме извън картата. Terra incognita — сви рамене тя. — Нали знаеш какво казват. Hie dracones sunt.
— Да, постоянно го чувам.
Нямах представа за какво говори.
— „Тук са драконите“. Преди петстотин години моряците са писали това на картите, когато картата е свършвала, а океанът продължавал.
— Предпочитам да срещна дракони, а не Сарафина.
Погледнах към мястото, където Лив беше забила пръст на картата.
Мрежата от Тунели, през които бяхме дошли, беше сложна като пътна магистрала.
— И сега какво?
— Изчерпах идеите си. Откакто леля ти ни даде картите, само ги разглеждам и изучавам и все още не знам как да стигнем до Голямата бариера. И дори не знам дали вярвам, че тя съществува. — Загледахме се отново в листовете пред нас. — Съжалявам. Знам, че те разочаровах, че разочаровах всички ви.
Проследих с пръст очертанията на крайбрежието, докато стигнах до Савана — мястото, където Сиянието спря да работи. Червеният знак за Входа на Савана се намираше точно под буквата LOCA SILENTIA. Докато се взирах в буквите и червените знаци около тях, нещо ми хрумна. Това тук приличаше на Бермудския триъгълник, някакъв вид пустота, където цялата магия изчезваше.
— Loca silentia не означава „където картата потъва в мълчание“.
— Така ли?
— Мисля, че означава по-скоро нещо като радиомълчание, само че за чародейци. Помисли. Къде Сиянието спря да работи за пръв път?
Лив се замисли.
— В Савана. Точно след като ние… — погледна ме и цялата поруменя — открихме онези неща на тавана.
— Правилно. Щом навлязохме в територията, обозначена като Loca silentia, Сиянието спря да ни води. Мисля, че сме попаднали в нещо като свръхестествена зона, забранена за полети — също като Бермудския триъгълник.
Погледът на Лив се премести бавно от картата към мен, мозъкът й обработваше информацията. Когато най-накрая проговори, не можеше да скрие вълнението в гласа си.
— Шевът. Ние сме на мястото на шева. Това е Голямата бариера.
— Шевът на какво?
— Мястото, където двете вселени се събират. — Лив погледна уреда на китката си. — Сиянието сигурно е било в състояние на някакво магическо пренатоварване през цялото това време.