Продължих нагоре към вратата. Лив и Линк бяха точно зад мен.
— Хайде, Рид. Искаш ли да помогнеш на Лена или не? — отекна като ехо в стените гласът на Линк.
— Просто казвам…
Чувах страха в гласа на Ридли. Опитах се да не мисля за последния път, когато звучеше така уплашена — при сблъсъка си със Сарафина в гората.
Бутнах вратата и тя изскърца, изсъхналото дърво се огъна и поддаде. Още един напън и щеше да се отвори. Щяхме да бъдем там, където и да беше това. Голямата бариера.
Не бях уплашен. Не знам защо. Но когато натиснах вратата, не мислех за това, че влизам в магическа вселена. Мислех за вкъщи. Дървената плоскост под ръцете ми не беше по-различна от Външната врата, която открихме в земята под Тунела на любовта. Може би беше знак — нещо от началото се появяваше в края. Не знаех само дали това е добро или лошо знамение.
Нямаше никакво значение какво има от другата страна на вратата. Лена ме чакаше. Тя се нуждаеше от мен, независимо дали го осъзнаваше или не. Нямаше връщане назад.
Облегнах се с цялата си тежест върху вратата, натиснах и тя се отвори. Малкият процеп светлина се превърна в поле от заслепяваща белота.
Пристъпих в пронизващата светлина, сега мракът беше зад гърба ми. Почти не виждах стъпалата под себе си. Вдишах с пълни гърди наситения със сол и остър аромат на море въздух.
Loca silentia. Сега разбирах. В мига, в който излязохме от мрака на Тунелите сред обширното плоско отражение на водата, вече нямаше нищо друго освен светлина и мълчание.
Очите ми бавно започнаха да свикват. Намирахме се на нещо, което приличаше на каменист нисък плаж, покрит със сиви и бели миди, ограден от разпръснати зад нас палми. Разбита дървена пътечка се простираше покрай брега, точно срещу островчетата. Стояхме там четиримата и се ослушвахме — наоколо трябваше да се чува шумът на вълните или на вятъра, крясъците на чайките в небето. Но тишината беше толкова плътна, че възпираше дори мислите ни.
Картината беше напълно обикновена и същевременно абсурдна, жива като във всеки сън. Цветовете бяха прекалено наситени, светлината — изумително ярка. А в далечните сенки отвъд брега мракът беше прекалено тъмен.
Но всичко тук беше някак красиво. Дори мракът.
И тогава сякаш мигът почувства, че ни е приковал сред това мълчание. Магията се настани между нас, заобиколи ни и ни обви като с въже, завързвайки ни един за друг. Щом се опитах да тръгна по пътечката, овалните брегове на Морските острови изплуваха в далечината пред нас. Зад тях имаше само плътна, непрогледна мъгла. Снопове блатиста трева и тиня се надигнаха от водата и оформиха дълъг тесен насип, който се виеше неравномерно по брега. Проядени от влагата и времето дървени плоскости и дъски се простряха напред сред спокойната синя морска шир, а краищата им потънаха в непрогледните дълбини. Тези плаващи докове се губеха надолу по крайбрежието като изхабени дървени пръсти.
Мостове за никъде.
Вдигнах очи към небето. Не се виждаше нито една звезда. Лив погледна към селенометъра на китката си и го потупа.
— Тези числа вече не означават нищо. Трябва да разчитаме само на себе си.
Свали часовника си и го пъхна в джоба си.
— Предполагам, че си права.
— И сега какво? — наведе се Линк, за да вдигне една мида със здравата си ръка и я метна към морето. Водата я погълна напълно мълчаливо. Ридли стоеше до него, вятърът развяваше розовите й кичури. В края на мостчето пред нас се полюляваше знамето на Южна Каролина — със силуета на палмата и полумесеца на фона на среднощното синьо небе; приличаше на чародейско знаме, закачено на висок пилон. Когато се загледах по-внимателно в знамето, забелязах, че в него има нещо различно. На това имаше звезда със седем върха, точно до познатата луна и палмата. Южната звезда, появила се на флага като паднала от небето.
Ако това наистина беше мястото на шева, където смъртният и магическият свят се събираха, то аз поне не виждах никакъв знак, който да ми покаже, че е така. Не знаех какво бях очаквал да открия. Разполагах само с прекалено много звезди на щатския флаг и със силното усещане за присъствието на магията, плътно като солта във въздуха.
Присъединих се към другите, които бяха отишли в далечния край на дървената пътечка. Вятърът като че ли се усилваше и знамето плющеше около пилона. Но не издаваше никакъв звук.
Лив се консултира с картата.
— Ако сме на правилното място, то трябва да е някъде между онзи остров, отвъд шамандурата, и точно където сме застанали.