— Мисля, че сме на правилното място.
Бях сигурен в това.
— Откъде знаеш?
— Помниш ли Южната звезда, за която ми говореше? — посочих към знамето. — Помисли малко. Ако си я следвал по целия път дотук, звездата на знамето е точно това, което търсиш. Някакъв вид знак, че си стигнал където трябва.
— Разбира се. Звездата със седемте върха — протегна се Лив към знамето и докосна плата му, сякаш за пръв път си позволяваше да повярва.
Нямахме време за това. Знаех, че трябва да продължим.
— Е, и какво търсим? Земя? Или нещо, направено от човек?
— Смяташ, че това не е? — огледа се Линк разочаровано и пъхна градинарските си ножици обратно в колана си.
— Мисля, че трябва да прекосим водата. Звучи логично, наистина. Като да прекосиш река Стикс, за да стигнеш до Хадес. — Лив изглади картата на дланта си. — Според картата ние търсим някакъв вид връзка, която ще ни преведе през морето до самата Голяма бариера. Като пясъчен нанос или мост.
Постави прозрачната хартия на майка ми върху картата и всички погледнахме. Линк ги взе от ръцете й.
— Да, виждам го. Супер яко.
Размести пауса надолу и нагоре по картата.
— Сега го виждате, сега не.
Изпусна листовете и те се разпиляха по пясъка. Лив се наведе, за да ги вдигне.
— Внимавай! Да не си се побъркал?
— Искаш да кажеш, като истински гений?
Понякога в разговорите, които водеха Лив и Линк, нямаше никакъв смисъл. Тя прибра в джоба си картата на леля Пру и тръгнахме отново.
Ридли вдигна Лусил на ръце. Откакто напуснахме Тунелите, не се беше обаждала много. Може би сега, след като беше отритната от чародейския свят, предпочиташе компанията на котката. Или просто се страхуваше. Сигурно беше по-наясно от нас с опасностите, с които тепърва ни предстоеше да се сблъскаме.
Усещах как Сиянието гори в джоба ми. Сърцето ми заби силно и главата ми започна да пулсира от болка.
Какво ставаше с мен? Откакто бяхме преминали в ничията земя на картата, наречена Loca silentia, светлината беше спряла да осветява пътя ни и имах чувството, че ни показваше миналото. Миналото на Макон.
Той беше като проводник за виденията, пряка линия, която не можех да контролирам. Виденията идваха внезапно, нахлуваха в настоящето и го изпълваха с частички от миналото на Макон.
Старо палмово листо се разчупи шумно под крака на Ридли. После още едно и изведнъж усетих, че се изплъзвам…
Раменете на Макон изпукаха — силната болка от разчупващите се кости. Кожата му се изпъна, сякаш повече не можеше да задържа това, което се криеше под нея. Въздухът беше изстискан от дробовете му, все едно бяха спукани. Зрението му започна да се размазва, струваше му се, че ще падне, камъните разкъсваха плътта му, докато тялото му се строполяваше на земята.
Трансформацията.
От този момент нататък той нямаше да може да ходи сред смъртните посред бял ден. Слънцето щеше да изгори кожата му. Нямаше да може да се пребори с нуждата да се храни с кръвта на смъртните. Сега беше един от тях — още един кървав инкубус в дългата линия на убийци от семейното дърво на Рейвънуд. Хищник, ходещ сред плячката си, търсещ храната си.
Дойдох отново на себе си така внезапно, както се бях пренесъл в света на Макон. Виеше ми се свят, за малко да се препъна в Лив.
— Трябва да вървим. Нещата излизат извън контрол.
— Какви неща?
— Сиянието — нещата в главата ми — казах аз, защото не можех да го обясня по-добре.
Тя кимна.
— Предположих, че за теб може да има усложнения. Не бях сигурна дали Водачът ще реагира по-силно на такава концентрация на магия, след като си толкова чувствителен към чародейския свят. Искам да кажа, ако наистина си…
Ако наистина бях Водач. Не беше нужно да го казва.
— Значи признаваш, че най-накрая повярва в съществуването на Голямата бариера?
— Не. Освен ако… — посочи към най-далечния пристан, който приличаше повече на тясна пътека с овехтели изтърбушени дъски и се простираше по-далече от другите — толкова навътре, че не можехме да видим къде свършва, скрит в мъглата. — Това може да е мостът, който търсим.
— Не прилича много на мост — прозвуча скептично Линк.
— Има само един начин да разберем.