В Светлината има Мрак и в Мрака има Светлина.
Майка ми го казваше често преди. Извадих Сиянието от джоба си. Светеше в яркозелено, невероятно силно. Нещо ставаше. Докато го въртях в ръцете си, си спомних всичко. Беше там, гледаше ме от повърхността на камъка.
Списъците с фамилните дървета на Рейвънуд и на Макон, разпръснати по масата на мама в архива.
Вгледах се в Сиянието и за първи път видях всичко съвсем ясно. Щом го направих, в ума ми и на повърхността на камъка започнаха да изплуват различни образи.
Мариан ми подава най-ценното притежание на майка ми, докато стои между гробовете на двамата, които най-накрая бяха намерили начин да бъдат заедно.
Може би Ридли беше права. Разполагахме само с един глупав, безполезен искрящ камък.
После пръстен, сияещ на нечий пръст.
Смъртните не можеха да се изправят сами срещу тъмната сила.
Снимка на майка ми, скрита в сенките.
Възможно ли е отговорът да е бил в джоба ми през цялото време?
И две черни очи, които бяха пълно отражение на моите.
Не бяхме сами. Никога не сме били. Виденията ми го бяха показвали от самото начало. Образите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили, заменени от думи в мига, в който си помислих за тях.
В Сиянието има сила и в силата има Нощ.
— Сиянието — то не е това, което си мислим — отекна гласът ми в скалите, които ни заобикаляха.
Лив ме погледна изненадано.
— За какво говориш?
— Не е компас. Никога не е било.
Вдигнах го високо, за да могат да го видят всички. Докато наблюдавахме, то засвети все по-ярко и по-ярко и се превърна в съвършен кръг светлина. Като малка звезда. Вече не виждах камъка сред светлината.
— Какво прави? — попита Лив задъхано.
Сиянието, което приех толкова невинно от Мариан на гроба на майка ми, не беше извор на сила, поне не и за мен.
А за Макон.
Вдигнах го още по-високо. Сред искрящата лунна светлина на тясната, заляна от приливите пещера тъмната вода в краката ми започна да блести. Дори най-дребните песъчинки кварц в каменните стени улавяха светлината. В мрака сферата сякаш пламна. Виждах блясъка на кръглата седефена повърхност, разкриващ преливащите се цветове на скритата вътрешност. Виолетовото избухна в мрачно зелено, после в игриво жълто, което премина в оранжево и червено. В този миг разбрах.
Аз не бях пазител, нито чародеец, нито гадател.
Не бях като Мариан или майка ми. Не беше мое задължение да пазя документите и историята или да охранявам книгите и тайните, които ни правеха част от чародейския свят. Не бях като Лив, която обичаше да изследва непознатото и да измерва неизмеримото. Не бях Ама. Не можех да виждам това, което никой друг не виждаше, нито да общувам с Великите. И най-вече, не бях като Лена. Не можех да затъмня луната, да разделя небесата или да разцепя земята. Никога нямаше да убедя някого да скочи от мост, както би могла да направи Ридли. И не бях като Макон.
Подсъзнателно през цялото време се бях опитвал да разбера къде е моето място в тази история, моята история с Лена. Надявайки се, че в крайна сметка ще го открия.
Но моята история си беше пробила път до мен.
Сега, в края на това, което ми се струваше като цял един живот, прекаран в мрака и хаоса на Тунелите, знаех какво да правя. Знаех каква е моята роля. Мариан беше права. Аз бях Водач. Моята работа беше да открия това, което беше загубено.
Този, който беше загубен.
Завъртях Сиянието между пръстите си и го пуснах. Камъкът увисна във въздуха.
— Какво, по… — Линк залитна към мен.
Извадих сгънатата пожълтяла страница от задния си джоб. Онази, която бях откъснал от дневника на майка си и бях носил със себе си през целия път без причина. Или поне така си мислех.
Сиянието хвърли сребриста светлина из пещерата, реейки се свободно наоколо. Пристъпих по-близо до него и вдигнах листа така, че да мога да прочета заклинанието, написано върху него, макар че беше на латински. Произнесох думите внимателно: