— Задължен съм ти, мистър Уейт. Много задължен.
Макон наклони няколко пъти врата си напред и назад, разкърши рамене и изпъна цялото си тяло, сякаш се събуждаше от дълбока дрямка.
Наведох се и вдигнах падналото в мръсния пясък Сияние.
— Бях прав. Ти си бил вътре през цялото време.
Замислих се колко ли пъти го бях държал в ръцете си, разчитайки на него да ме води. Колко позната бях започнал да чувствам топлината му.
Линк все още имаше трудности с осмислянето на факта, че Макон е жив. Без да мисли, той се пресегна напред и го докосна невярващо като дете. Ръката на Макон полетя веднага във въздуха и го сграбчи. Той потрепери.
— Съжалявам, мистър Линкълн. Опасявам се, че рефлексите ми са все още доста… първични. Напоследък нямах много време да ги упражнявам.
Линк потърка ръката си.
— Не беше нужно да го правите, мистър Рейвънуд. Просто исках да се уверя, че не сте…
— Какво? Блудник? Бяс, може би?
Линк отново потръпна.
— Вие ми кажете, сър.
Макон протегна ръката си към него.
— Увери се сам тогава. Заповядай.
Линк простря плахо ръката си напред, сякаш щеше да я постави върху пламъка на свещите от тортата за нечий рожден ден, както правехме, когато бяхме малки. Пръстът му стигна на милиметър от изпокъсаното сако на Макон и спря.
Макон въздъхна, обърна престорено очи нагоре и притисна силно дланта на Линк до гърдите си.
— Виждаш ли? От плът и кръв. Сега вече имаме нещо общо, мистър Линкълн.
— Чичо Макон? — спусна се Ридли напред, най-накрая готова за него. — Наистина ли си ти?
Той я погледна в сините очи.
— Загубила си силите си.
Тя кимна, очите й се изпълниха със сълзи.
— Ти също.
— Да, някои от тях, но подозирам, че съм придобил други. — Протегна се към ръката й, но тя я отдръпна рязко. — Не съм сигурен. Все още се ориентирам в ситуацията. — Усмихна се. — Чувствам се като тийнейджър. За втори път.
— Но очите ти са зелени.
Макон тръсна глава и разкърши пръсти.
— Така е. Животът ми като инкубус приключи, но Промяната не е завършена. Въпреки че очите ми са на светъл чародеец, все още чувствам Мрака в мен. Той не е прогонен напълно. Все още.
— Аз не преживявам Промяна. Аз съм нищо, обикновена смъртна. — Произнесе думата, сякаш беше прокълната, и тъгата в гласа й беше истинска. — Вече нямам място в Общия ред.
— Ти си жива.
— Не мога да се приема такава. Аз съм безсилна, напълно безпомощна.
Макон се замисли, явно преценяваше думите й, като че ли се опитваше да определи не само нейното, но и своето състояние.
— Може да си по средата на твоя лична Промяна, освен ако това не е някой от по-интригуващите номера на сестра ми.
Ридли цялата грейна от внезапно появилата се надежда.
— Това означава ли, че силите ми могат да се върнат?!
Макон се взря в сините й очи.
— Мисля, че Сарафина е прекалено жестока, за да го позволи. Означава, че може би все още не си напълно смъртна. Мракът не ни напуска така лесно, както ни се иска. — Придърпа я рязко към гърдите си и тя зарови лице в сакото му като дванайсетгодишна. — Не е лесно да станеш Светлина, когато си била Мрак. Понякога е прекалено много да го поискаш от някого.
Опитах се да се ориентирам сред лавината въпроси, които препускаха из главата ми, и да уловя първия от тях.
— Как?
Макон се извърна от Ридли, зелените му очи ме заслепиха с новооткритата си светлина.
— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен, мистър Уейт? Как така не почивам, разпилян на двайсет и седем хиляди частички пепел в урна, положена в подземната гробница на Рейвънуд? Или как така не гния под лимоновото дръвче в лицемерния престиж на „Градината на вечния покой“? Как се озовах затворен в малка кристална топка в твоя мръсен джоб?
— Две — казах, без да се замислям.
— Моля?