— Не. Добре съм, благодаря. Търся един приятел.
— Аз ще ти бъда приятел — усмихна й се той отново. Белите му зъби бяха неестествено ярки сред мъждивата светлина в клуба.
— Опасявам се, че търся приятелка… И то от различен вид.
Виждах как ръката на Лив потреперва, стискайки дръжката на раницата.
— Когато я намериш, можеш да се върнеш. Аз ще бъда тук.
Запъти се пак към бара, където няколко инкубуси се бяха наредили на опашка, за да напълнят чашите си с червена течност от странен съд с канелка. Опитвах се да не мисля за това. Линк ни дръпна към кадифените завеси на стената.
— Започва да ми се струва, че това беше лоша идея.
— И кога стигна до това гениално заключение?
Трябваше да кажа на Лив, че сарказмът й спрямо Линк е прахосан напразно.
— Не знам, май след като видях какво точно си пийва тоя тип. Което, предполагам, не е пунш. — Той се огледа из стаята. — Откъде да сме сигурни, че са тук, човече?
— Тук са.
Лена трябваше да е тук. Канех се да кажа на Линк как бях чул песента, как усещах, че е някъде наоколо, когато в центъра на дансинга видях да се развяват розови и руси кичури.
Ридли.
Щом ни видя, тя спря да се върти и вече можех да виждам и пространството зад нея. Джон Брийд танцуваше с момиче, ръцете му бяха поставени на бедрата й, а нейните бяха обвити около врата му. Телата им се притискаха, бяха потънали в свой собствен свят. Поне така се чувствах аз, когато моите ръце бяха положени на тези бедра. Дланите ми се свиха в юмруци, стомахът ми се преобърна. Знаех, че е тя, още преди да бях видял черните й къдрици.
Лена…
Итън?
15.VI
Да побеснееш
Не е каквото си мислиш.
Какво си мисля?
Тя отблъсна Джон, докато аз пресичах дансинга. Той се обърна към мен, очите му бяха искрящо черни и заплашителни. После ми се усмихна, за да ми покаже, че не ме смята за съперник. Знаеше, че физически не мога да се конкурирам с него, а след като ги бях видял да танцуват с Лена, обзалагам се, че вече не мислеше за мен и като за друг вид съперник. Какво си въобразявах наистина?
Знаех го в момента преди да се случи — беше като онези неща, които променят живота ти завинаги. Времето беше спряло, макар че всичко около мен продължаваше да се движи. Това, от което се бях страхувал от месеци, се случваше в действителност. Лена се изплъзваше между пръстите ми. И не заради рождения си ден, нито заради майка си и Хънтинг или заради някакво проклятие или нападение.
А заради друго момче.
Итън! Върви си.
Няма да ходя никъде.
Ридли пристъпи към мен, все още леко поклащайки се в ритъма на танца.
— По-леко, любовнико. Знам, че си куражлия, но това е лудост.
Странно, звучеше загрижена, сякаш наистина й пукаше какво ще стане с мен. Беше лъжа, разбира се, както всичко, свързано с нея.
— Разкарай се от пътя ми, Ридли.
— Ще си изпатиш.
— Съжалявам, близалките ти не ми действат, както и другите магии, които използвате с Джон, за да контролирате Лена.
Тя сграбчи ръката ми, ледените й пръсти се забиха в кожата ми. Бях забравил колко е силна и колко е студена. Гласът й се снижи:
— Не се дръж като глупак. Това е много над твоите възможности, дори не можеш да разбереш за какво става дума.
— Да, ти сигурно си напълно в час.
Хватката й около ръката ми се стегна още повече.
— Не ти трябва да се забъркваш. Махни се оттук. Прибери се у дома, преди…
— Преди какво? Преди да си причинила повече проблеми от обикновено?
Линк застана до мен. Очите им се срещнаха. За секунда ми се стори, че зърнах някакво трепване, почти незабележима искра в погледа й, сякаш той беше успял да събуди в нея нещо почти човешко. Нещо, което разкриваше, че и тя може да бъде уязвима като него. Но каквото и да беше, изчезна мигновено, все едно просто ми се беше привидяло.
Ридли беше ядосана и започваше да се паникьосва. Личеше си по начина, по който късаше опаковката на близалката си, преди да проговори:
— А ти какво правиш тук, по дяволите? Върви си и вземи и приятелчето си със себе си. — Закачливият тон в гласа й беше изчезнал. — Махайте се!
Бутна и двама ни с цялата си сила.
Бях решил да не отстъпвам.