Спомних си дългия списък от места, на които беше живяла Лена, преди да дойде тук, приятелите, които никога не беше успяла да срещне, училищата, които не беше посещавала. Чудех се дали отново щеше да се върне към предишния си живот.
Баба й ме гледаше с любопитство. Докосна ме по лицето. Ръката й беше мека като ръкавиците, с които Сестрите ходеха на църква.
— Променил си се, Итън.
— Госпожо?
— Не съм сигурна защо и какво е, но нещо в теб е различно.
Извърнах очи. Нямаше смисъл да се преструвам. Тя можеше да усети, че с Лена вече не сме свързани, ако още не го беше почувствала. Беше като Ама — обикновено най-силната личност в стаята, която можеше да подчини всички дори само с един поглед.
— Не аз се промених, госпожо.
Тя седна отново и взе вестника си.
— Глупости. Всички се променят, Итън. Такъв е животът. Сега върви и кажи на внучка ми да си приготви багажа. Трябва да тръгнем, преди приливът да се е отдръпнал, или ще я оставим тук завинаги.
Усмихна се, сякаш беше казала някаква шега. Само че на мен не ми беше смешно.
Вратата на стаята на Лена беше открехната. Влязох. Стените, таванът, мебелите — всичко беше черно. Вече нямаше надписи с маркер. Сега поезията й беше изписана с бял тебешир. Вратичките на шкафовете бяха покрити с един и същ текст от горе до долу: „бяга-за-да-остане-все-още-бяга-за-да-остане-все-още-бяга-за-да-остане“. Загледах се в думите и се опитах да ги разделя наум, както правех винаги с нейните писания. Разпознах част от текста на стара песен на „Ю Ту“ и осъзнах колко верни бяха в случая. Защото точно това правеше Лена през цялото време, във всяка секунда след смъртта на Макон.
Малката й братовчедка, Риан, седеше на леглото и държеше лицето на Лена в ръцете си. Тя беше Лечител и използваше целебните си сили само когато някой изпитваше огромна болка. Обикновено това бях аз, но днес беше Лена.
Едва я познах. Имаше вид на човек, който не е спал от дни. Носеше огромна протъркана тениска вместо нощница. Косата й беше разпиляна, очите й бяха червени и подути.
— Итън! — В мига, в който ме видя, Риан отново се превърна в обикновено дете. Хвърли се в прегръдките ми, а аз я вдигнах на ръце и я разлюлях, както тя обичаше. — Защо не дойдеш с нас? Ще ми бъде толкова скучно. Рийс ще ме командва цяло лято, а Лена хич не е забавна.
— Трябва да се грижа за Ама и баща си, пиленце.
Пуснах я внимателно на земята.
Лена изглеждаше отегчена. Изправи се на леглото, седна с подгънати под себе си крака и махна с ръка на Риан да излезе от стаята.
— Върви си, моля те.
Риан се нацупи.
— Ако двамата правите нещо гадно и решите, че имате нужда от мен, ще бъда долу.
Малката ме беше спасявала неведнъж, когато с Лена бяхме стигали по-далече в ласките си и сърцето ми беше спирало от силния ток, преминаващ между нас. Лена нямаше да има този проблем с Джон Брийд. Дали тениската, с която бе облечена, не беше негова?
— Какво правиш тук, Итън?
Лена се загледа в тавана и аз проследих погледа й към думите по стените. Не можех да я погледна в очите. „Когато погледнеш нагоре,/виждаш ли синевата на бъдещето, което можем да имаме, над нас/или пък мрака на това, което никога няма да се случи?/Виждаш ли мен?“
— Искам да поговорим за вчера.
— Искаш да кажеш защо ме преследваше?
Гласът й беше рязък, което ме раздразни още повече.
— Не те преследвах. Търсих те, защото се тревожех. Но сега разбирам, че е било доста неудобно за теб, защото си била заета да се натискаш с Джон.
Тя стисна зъби и се изправи, тениската покриваше коленете й.
— С Джон сме просто приятели. Нищо повече.
— С всичките си приятели ли се гушкате така?
Лена пристъпи към мен, краищата на косата й започнаха да се навиват леко нагоре. Полилеят на тавана се разлюля.
— А ти всичките си приятели ли се опитваш да целунеш? — погледна ме тя право в очите.
Светлината проблесна ярко, чу се трясък и около нас се разхвърчаха искри, после стана тъмно. Крушките на полилея се пръснаха, парченца стъкла се посипаха по леглото. Чух как по покрива започнаха да удрят капки дъжд.
— За какво…?
— Не се опитвай да ме лъжеш, Итън. Знам какво правехте с твоята приятелка от библиотеката пред клуба.
И после в главата си чух гласа й, гневно и огорчено.