Чухте. Беше в мислите ти. „Сини очи и руса коса“? Спомняш ли си?
Беше права. Бях си го помислил и тя беше чула всяка дума.
Нищо не е станало.
Полилеят се стовари върху леглото, като за малко не ме уцели. Подът сякаш пропадна под краката ми. Тя ме чу.
Нищо не е станало? Мислиш ли, че не знам какво стана наистина? Мислиш ли, че не го почувствах?
Беше по-лошо, отколкото да погледнеш Рийс в очите. Лена можеше да види всичко в мен и не й бяха нужни свръхсили за това.
— Бях объркан, когато те видях с онзи тип, и просто не бях на себе си.
— Можеш да се убеждаваш сам в това, но всичко се случва с причина. Ти почти я целуна и го направи, защото го искаше.
Може би исках да те ядосам, защото те видях с друго момче.
Внимавай какво си пожелаваш.
Погледнах лицето й, тъмните кръгове около очите, тъгата й… Исках да видя Лена, моята Лена.
Зелените очи, които толкова много обичах, бяха изчезнали — променени в златните очи на тъмен чародеец.
Защо си с мен, Итън?
Вече не знам.
Лена трепна за миг, но се овладя веднага.
— Точно това искаше, нали? Сега можеш да вземеш малката си смъртна приятелка и да се разкараш оттук, без да се чувстваш виновен. — Каза „смъртна“, сякаш трудно понасяше тази дума. — Обзалагам се, че нямаш търпение да се натискаш с нея на езерото.
Вече кипеше от гняв. Цели части от тавана започнаха да се срутват край мястото, където беше паднал полилеят. Дори да изпитваше болка, гневът й я беше погълнал напълно.
— Ще се върнеш в баскетболния отбор за нула време, а тя може да стане мажоретка. Емили и Савана ще я харесат.
Чух силен шум и друго парче от оголения зид се разби на пода до мен.
Сърцето ми се сви. Лена грешеше, но за миг се замислих колко лесно би било да ходя с нормално момиче, със смъртна.
Винаги съм знаела, че искаш това. Сега можеш да го имаш.
Още един трясък. Целият бях покрит с фин бял прах от срутващия се таван, счупени късове се разбиваха на пода около мен.
Тя се опитваше да сдържи сълзите си.
Нямах това предвид и ти го знаеш.
Така ли? Знам само, че не трябва да е толкова трудно. Да обичаш някого не трябва да е толкова трудно.
Това никога не е било важно за мен.
Почувствах как се отдръпва, как ме отблъсква от ума и от сърцето си.
— Ти трябва да си с някого като теб, а аз — с някого като мен, някой, който разбира през какво преминавам. Аз се промених, различна съм от момичето, което познаваше преди няколко месеца. Но предполагам, че вече знаеш това.
Защо не спреш да се самонаказваш, Лена? Ти не си виновна. Не можеше да го спасиш.
Не знаеш за какво говориш.
Знам, че се обвиняваш за смъртта на чичо си и се измъчваш, за да изкупиш грешката си.
Няма изкупление за това, което направих.
Обърна ми гръб.
Не си отивай.
Не си отивам. Вече ме няма.
Почти не чувах гласа й в главата си. Пристъпих към нея. Нямаше значение какво правеше или дали нещата между нас са приключили. Не можех да гледам как се съсипва.
Придърпах я към себе си и я прегърнах — силно, сякаш се давеше, а аз исках да я извадя от водата. Усещах всеки сантиметър от изгарящата студенина на тялото й до себе си. Пръстите й докоснаха моите. Главата й се отпусна на гърдите ми и по тялото ми премина ледена вълна.
Няма значение дали сме заедно или не. Ти не си една от тях, Лена.
Аз не съм една и от вас.
Последните й думи бяха като шепот дори в мислите ми. Прокарах пръсти през косата й. Нито една частица от тялото ми не можеше да я пусне да си отиде. Мисля, че плачеше, но не бях сигурен. Последните парчета от мазилката около дупката в тавана започнаха да се напукват и се появиха хиляди цепнатини, сякаш и останалата част от стаята можеше да се разпадне всеки момент.
Значи това е?
Беше, но не исках да й отговарям. Исках да задържа този миг колкото беше възможно по-дълго. Исках да задържа нея и да се преструвам, че все още е моя и имам правото да я прегръщам и докосвам с ръцете си.
— Семейството ми тръгва след два дни. Но когато се събудят утре, аз вече ще съм си отишла.