Зачудих се дали Мариан не беше жената на снимката, дали истинското й име не беше Джейн? Не бях мислил затова преди, но това би обяснило много неща. Защо толкова много кафяви пакети от библиотеката лежаха струпани в кабинета на Макон. Защо професор от „Дюк“ ще се крие в град като Гатлин като обикновена библиотекарка, пък била тя и Пазител. Защо Мариан и Макон прекарваха толкова време заедно, което беше необичайно за странящ от всички инкубус, който не излизаше никъде. Може би през всички тези години те се бяха обичали.
Огледах се из стаята и я видях — дървената кутия, която пазеше мислите и тайните на Макон. Лежеше на една от лавиците, където я беше оставила Мариан.
Затворих очи и се пресегнах към нея…
Макон го искаше с цялото си сърце, но същевременно се ужасяваше от мисълта, че ще се случи — да види Джейн за последен път. Бяха минали седмици от последната им среща, ако не броим нощите, през които я беше следвал от библиотеката до дома й, наблюдавайки я от разстояние, жадувайки да я докосне.
Но не и сега, не и когато Трансформацията беше толкова близо. Но тя беше тук, въпреки че й беше казал да стои надалеч.
— Джейн, трябва да си вървиш. Не си в безопасност.
Тя пресече бавно стаята, за да стигне до него.
— Не разбираш ли? Не мога да бъда далече от теб.
— Знам. — Привлече я към себе си и я целуна за последен път. Извади от дъното на шкафа си малка кутия и взе нещо от нея. Сложи предмета в ръката й и затвори пръстите й около него. Беше кръгла и гладка, съвършена сфера. После стисна ръката й в дланта си, гласът му прозвуча дрезгаво. — Не мога да те защитя след Трансформацията, не и от това, което ще представлява най-голямата заплаха за теб, от мен самия. — Сведе поглед към ръцете им, нежно стискащи предмета, който беше крил толкова грижливо. — Ако нещо се случи и се почувстваш в опасност… използвай това.
Джейн разтвори дланта си. Сферата беше черна и искреше с вътрешен блясък, като перла. Докато се взираше в нея, топката започна да се променя и да свети. Можеше да усети слабите вибрации, които излизаха от нея.
— Какво е това?
Макон отстъпи назад, сякаш не искаше вече да докосва черната топка, след като се беше събудила за живот.
— Това е Сиянието.
— За какво служи?
— Ако в някакъв момент застраша живота ти, няма да можеш да направиш нищо. Няма начин да ме убиеш или нараниш. Само друг инкубус може да го направи. Това е единственото средство, което може да ограничи нашия вид. Единственият начин да ме спреш е…
— Какво искаш да кажеш с това „да ограничи“?
Той отново изви глава встрани.
— То е като клетка, Джейн. Единствената клетка, която може да ни държи в плен.
Джейн погледна към черното светещо кълбо в ръката си. След като знаеше какво представлява, имаше чувството, че то прогаря дупка в дланта и в сърцето й. Остави го на бюрото на Макон и то се претърколи, а блясъкът му постепенно угасна.
— Смяташ, че ще те затворя в това нещо като животно?
— Ще бъда много по-страшен и по-лош от животно.
По лицето и устните на Джейн потекоха сълзи. Тя сграбчи ръката на Макон и го дръпна силно, за да се обърне към нея и да я погледне.
— Колко време ще трябва да останеш там?
— Най-вероятно завинаги.
Момичето поклати глава.
— Няма да го направя. Никога няма да ти го причиня.
Стори й се, че очите на Макон се изпълниха със сълзи, макар да знаеше, че това е невъзможно. Той не можеше да плаче и все пак тя би се заклела, че ги видя как проблясваха.
— Ако нещо ти се случи, ако те нараня, ще ме осъдиш на много по-ужасна съдба, завинаги, и ще ми причиниш много повече болка, отколкото ще намеря тук. — Макон вдигна Сиянието и го задържа между тях двамата. — Ако това време дойде и се наложи да го използваш, трябва да ми обещаеш, че ще го направиш.
Джейн преглътна сълзите си, гласът й трепереше.