Оставих листа с лепенките на масата.
— Итън, Уейд шъ идва тук следващия месец, а той е алчен като лисица в кокошарник. Трябва ти да си избереш пръв.
Уейд беше незаконният син на чичо ми Ландис, още един човек от семейството ми, който нямаше да има място във фамилното дърво на рода Уейт. Нямаше никакъв смисъл да се спори със Сестрите, когато си наумяха нещо. Затова през следващия половин час слагах лепенки върху разнообразните по стил столове от трапезарията и разни други предмети от времето на Гражданската война, но пак ми остана доста време за убиване, докато чаках Сестрите да изберат шапките си за Деня на всички души. Избирането на правилната шапка беше сериозна работа и повечето дами от града още преди седмици бяха ходили до Чарлстън на пазар. Ако човек ги видеше как се изкачват по хълма, понесли на главите си какво ли не — от паунови пера до току-що откъснати рози, щеше да си помисли, че уважаваната част от женското население на Гатлин се събира на градинско парти, а не отива на гробищата.
Мястото беше пълен хаос. Леля Пру сигурно беше накарала Телма да смъкне всяка кутия от тавана, всички вехти дрехи, одеяла и стари албуми. Прелистих най-горния албум. По пожълтелите страници бяха залепени стари снимки: леля Пру и нейните съпрузи, леля Мърси пред старата си къща на улица „Дав“, нашата къща от времето, когато дядо ми е бил дете. Обърнах последната страница и видях една друга позната къща.
Имението „Рейвънуд“.
Но не беше „Рейвънуд“, който познавах. Беше съвършеното южняшко имение, което можеше да влезе в регистрите на Историческото общество. Кипариси растяха от двете страни на алеята, водеща към искрящо бялата веранда. Всяка колона, всеки капак на прозореца беше прясно боядисан. Нямаше следа от избуялата растителност, нито от изтърбушените стъпала на „Рейвънуд“ на Макон. Под снимката имаше надпис, старателно изписан с красив почерк.
„Имението «Рейвънуд», 1865 г.“
Гледах къщата, в която беше живял Ейбрахам.
— Шъ погледнеш ли насам?
Леля Мърси се дотътри до мен с най-голямото и най-розовото фламинго, което някога бях виждал върху шапка. Пред лицето й имаше странна мрежа — като воал, увенчан с много нереалистично пиле, кацнало върху розово гнездо. Когато се мръднеше дори съвсем леко, цялото това нещо започваше да се клати и заплашваше да отлети от главата й. Не, това нямаше да даде повод на Савана и останалите мажоретки за подигравки, ама никак.
Опитах се да не мисля за мърдащото пиле.
— Това е стар албум. Беше в тази кутия — подадох й го.
— Прудънс Джейн, донеси ми очилата!
В хола настана някаква суматоха, а после леля Пру се появи на прага със също толкова голяма и притеснителна шапка. Нейната беше черна, с плътен воал, който я обвиваше така, че приличаше на майка на мафиотски бос на неговото погребение.
— Ако ги носеше на верижка на врата си, както ти казвам…
Леля Мърси или беше изключила слуховия си апарат, или просто не искаше да й обръща внимание.
— Виж какво намери Итън.
Албумът още беше отворен на същата страница. „Рейвънуд“ от миналото гледаше право към нас.
— Боже милостиви, виж ти! Работилницата на дявола, жива да не съм.
Сестрите и повечето от старите хора в Гатлин бяха убедени, че Ейбрахам Рейвънуд е сключил сделка с дявола, за да спаси имението си от пожарите на генерал Шърман през 1865 г., защото само то останало непокътнато от всички къщи по брега на реката. Ако Сестрите знаеха колко близо са до истината…
— Не е единственото зло, извършено от Ейбрахам Рейвънуд.
Леля Пру се отдръпна от албума.
— Какво имаш предвид?
Деветдесет процента от това, което казваха Сестрите, бяха пълни безсмислици, но останалите десет си струваше да се чуят. Именно от тях разбрах за загадъчния ми роднина Итън Картър Уейт, загинал през Гражданската война. Може би знаеха нещо и за Ейбрахам Рейвънуд.
Леля Пру поклати глава.
— Не е на добро да се говори за човек кат’ Ейбрахам Рейвънуд.
Но леля Мърси не можеше да се удържи да не противоречи на по-голямата си сестра.
— Нашият прадядо често казваше, че за Ейбрахам Рейвънуд нямало таквиз неща като добро или зло. Играел си със съдбата. Общувал с дявола, занимавал се с магии, говорел си със зли духове.
— Мърси! Прекрати този разговор!
— И какво толкоз? Казвам истината.
— Не е нужно тази истина да влиза в нашта къща.