Спомних си името от фамилното дърво на Рейвънуд. Хънтинг Финеас Рейвънуд.
— Говориш за Хънтинг?
— Никой не наричаше туй момче така. Наричаха го Финеас. От Библията. Знаеш ли какво означава? — Направи драматична пауза. — „Змийски език“.
За миг спрях да дишам.
— Тоз призрак не мож’ го сбърка. И Господ Бог ми е свидетел, махнахме се оттам по-бързо от котката, дето пъхнала опашката си в огъня. Е, сега не мога да се движа кат’ в онез дни. Не и след усложненията ми…
Сестрите бяха смахнати и смахнатите истории бяха запазената им марка. Нямаше начин да се разбере коя версия на истината разказваха, но обикновено в думите им имаше голяма част от нея, макар и малко променена. Всеки вариант от тази история обаче беше опасен. Не можех да разбера какво се криеше в нея, но ако бях научил нещо през последната година, то беше, че рано или късно всичко излизаше наяве.
Лусил измяука и задраска по мрежестата врата на кухнята. Предполагам, че и тя беше чула достатъчно. Харлон Джеймс изръмжа под дивана. За пръв път се запитах какво ли бяха видели двамата, след като се бяха размотавали из тази къща толкова дълго време.
Но не всяко куче беше Бу Радли. Понякога едно куче си е просто куче. Понякога котката си е просто котка. Все пак отворих вратата и лепнах червено кръгче върху главата на Лусил.
17.VI
Спомени
Ако наоколо имаше някакъв достоверен източник на информация, то това бяха самите хора в Гатлин. В ден като днешния не беше нужно да търсиш много, за да видиш почти целия град, струпан на едно и също място. Когато пристигнахме, гробището вече беше претъпкано, защото закъсняхме, както винаги, заради Сестрите. Лусил не искаше да се качва в кадилака, после трябваше да спрем в „Градините на Еден“, защото леля Пру искаше да вземе цветя за всичките си починали съпрузи, пък някои цветя не изглеждали достатъчно добре, а когато най-накрая се напъхахме в колата, леля Мърси не ми позволи да карам с повече от четирийсет километра в час. Страхувах се с месеци от този ден. Сега вече беше дошъл.
Вървях бавно по стръмния чакълест път на „Градината на вечния покой“, бутайки инвалидната количка на леля Мърси. Телма идваше зад мен, като подкрепяше с едната си ръка леля Пру, а с другата — леля Грейс. Лусил се влачеше зад тях — подбираше внимателно пътя си между надгробните камъни и сякаш съзнателно спазваше дистанция. Кожената чанта на леля Мърси, която висеше на дръжката на количката, се люлееше и ме удряше в стомаха при всяка стъпка. Вече се потях и си мислех какво ще стане, ако количката заседнеше в избуялата лятна трева. Имаше голяма вероятност да ни се наложи с Линк да мъкнем възрастната ми леля на гръб до нашите парцели.
Стигнахме горе навреме, за да видим Емили, която се развяваше наоколо с новата си бяла рокля с презрамки. Всяко момиче си купуваше нова рокля за Деня на душите. Нямаше джапанки или къси блузки, само най-хубави и баровски рокли. Беше като семейно събиране, само че около десет пъти по-голямо, защото почти целият град, а и голяма част от окръга бяха по един или друг начин свързани с теб, с твоя съсед или със съседа на съседа ти.
Емили се кикотеше, увиснала на ръката на Емъри.
— Донесе ли бира?
Той разтвори якето си и показа малка сребриста манерка.
— Донесох нещо по-добро.
Еден, Шарлот и Савана се мотаеха край семейния парцел на Сноу, който заемаше централно място в средата на редиците от надгробни плочи. Беше покрит с ярки изкуствени цветя и херувими. Имаше дори малък пластмасов елен, който пасеше трева близо до най-високия камък. Украсяването на гробовете беше поредното състезание в Гатлин — начин да покажеш, че ти и членовете на твоето семейство, дори мъртвите, сте по-добри от съседите си и от техните съседи. Хората направо изперкваха. Изкуствени венци се увиваха около изкуствени зелени лози, имаше лъскави зайчета и катерици и дори ванички с вода с плуващи в тях птици; водата беше толкова сгорещена от слънцето, че ако някой рискуваше да си потопи пръстите вътре, щеше да се опари. Нямаше начин да прекалиш. Колкото повече и по-шантаво, толкова по-добре.
Преди мама се забавляваше с вкусовете им. „Знаеш ли, приличат на картините, рисувани от холандските и фламандските майстори, само че предметите тук са от пластмаса. Чувството обаче е същото.“ Тя можеше да се присмива на най-лошите традиции на Гатлин и да уважава най-добрите от тях. Може би това беше нейният начин да оцелява тук.