Сиянието от виденията ми.
Сиянието, което Макон беше дал на своята любима.
Лила Джейн Евърс.
Беше поставено върху стара възглавничка, принадлежала на майка ми, когато е била малка. Джейн. Леля Каролин каза веднъж, че само баба ми я е наричала така, но тя е починала преди да се родя, така че никога не го бях чувал от нея. Леля Каролин грешеше. Баба ми не е била единствената, наричала мама Джейн.
Което означаваше…
Майка ми беше момичето от виденията.
А Макон Рейвънуд беше любовта на живота й.
17.VI
Сиянието
Майка ми и Макон Рейвънуд. Изпуснах сферата, сякаш ме беше изгорила. Кутията падна и топката се търкулна по тревата като детска играчка, а не като свръхестествен затвор.
— Итън? Какво става?
Беше очевидно, че Мариан няма представа, че съм разпознал Сиянието. Не го бях споменал, когато й разказвах виденията си. Не бях мислил много за него. Беше просто още една подробност от чародейския свят, която не разбирах.
Но тази подробност се оказа важна.
Ако това беше Сиянието от видението, значи, че майка ми беше обичала Макон така, както аз обичах Лена. Както баща ми беше обичал нея.
Трябваше да разбера дали Мариан знае откъде майка ми е получила сферата.
— Ти знаеш ли?
Тя се наведе и вдигна Сиянието от земята; тъмната повърхност на топката искреше на слънчевата светлина. Постави я отново в кутията.
— Какво да знам? Итън, говориш странно.
Въпросите се появяваха в ума ми толкова бързо, че нямах време да ги обмисля. Как майка ми беше срещнала Макон Рейвънуд? Колко време са били заедно? Кой още знаеше за това? И най-важният…
Ами баща ми?
— Знаеше ли, че майка ми е била влюбена в Макон Рейвънуд?
Лицето на Мариан се сгърчи и това ми каза всичко. Беше смятала само да ми даде подарък от майка ми, а не най-голямата й тайна.
— Кой ти каза това?
— Ти. Когато ми подари Сиянието. Макон го е дал на момичето, което обичал. Майка ми.
Очите на Мариан се изпълниха със сълзи, но те не се стекоха по лицето й.
— Виденията. Били са за Макон и майка ти.
Най-накрая беше сглобила парчетата на пъзела.
Спомних си нощта, когато за пръв път срещнах Макон. Лила Евърс, каза той. Лила Евърс Уейт, поправих го аз. Макон беше споменал работата на майка ми, но твърдеше, че не я е познавал. Още една лъжа. Главата ми щеше да се пръсне.
— Значи знаеш.
Не беше въпрос. Тръснах глава, надявайки се, че така ще мога да се отърва и от всичко, което бях научил.
— Татко знае ли?
— Не. Не можеш да му кажеш, Итън. Той не би разбрал.
Мариан звучеше отчаяно.
— Той не би разбрал? Аз не разбирам!
Няколко души наблизо спряха да си говорят и погледнаха към нас.
— Толкова съжалявам. Никога не съм мислила, че ще ми се наложи да разказвам тази история. Това е историята на майка ти, не моята.
— В случай че не си забелязала, тя е мъртва. Някак си не може да отговори на въпросите ми.
Гласът ми беше твърд и безмилостен, което доста ясно показваше как се чувствах.
Мариан погледна към надгробния камък на майка ми.
— Прав си. Трябва да знаеш.
— Искам истината.
— Точно това смятам да ти дам — трепереше гласът й. — Щом знаеш за Сиянието, предполагам, че знаеш и защо Макон го е дал на майка ти.
— За да може да се защити от него.
Преди изпитвах съжаление към Макон. Сега ми се гадеше. Майка ми беше като Жулиета в някаква извратена пиеса, в която Ромео беше инкубус, макар и толкова очарователен като Макон.
— Точно така. Макон и Лила се сблъскваха със същата реалност като вас с Лена. Нямаше начин през всички тези месеци да не направя определени… сравнения. Не мога да си представя колко ли е било трудно всичко това за Макон.
— Моля те. Спри.
— Итън, разбирам, че ти е тежко, но това не променя случилото се. Аз съм Пазител и фактите са такива. Майка ти беше смъртна. Макон беше инкубус. Не можеха да бъдат заедно, не и след като Макон се промени и се превърна в създание от Мрака, както беше предопределено. Той вече не си вярваше. Страхуваше се, че може да нарани майка ти, затова й даде Сиянието.
— Факти. Лъжи. Все тая.
Беше ми писнало от всичко.
— Факт. Той я обичаше много повече от собствения си живот.