Защо Мариан го защитаваше?
— Факт. Това, че не си убил любовта на живота си, не означава, че си герой.
Бях бесен.
— Той за малко да умре от мъка, Итън.
— Така ли? Ами огледай се. Майка ми е мъртва. И двамата са мъртви. Така че планът на Макон не е помогнал много, нали?
Мариан си пое дълбоко дъх. Познавах този поглед, беше ясно, че сега предстои лекция. Тя ме хвана за ръка и ме поведе встрани от гроба, далече от всичко над и под земята.
— Запознаха се в „Дюк“. И двамата изучаваха американска история. Влюбиха се като нормални мъж и жена.
— Имаш предвид като нищо неподозираща студентка и трансформиращ се демон. Ако толкова държиш на фактите.
— „В светлината има мрак и в мрака има светлина.“ Майка ти често казваше това.
Не се интересувах от философските идеи за природата на чародейския свят.
— Кога й е дал Сиянието?
— Най-накрая Макон каза на Лила какво представлява и в какво ще се превърне — че бъдещето между тях е невъзможно — бавно и внимателно продължи Мариан. Запитах се дали й е толкова трудно да ми каже тези неща, колкото беше на мен да ги чуя. Беше ми жал и за двама ни.
— Това разби и нейното, и неговото сърце. Той й даде Сиянието, но за щастие никога не й се наложи да го използва. Макон напусна университета и се прибра у дома, в Гатлин.
Спря, очаквайки може би да кажа нещо язвително. Опитах се да се сетя за нещо, но въпреки всичко бях любопитен.
— Какво стана, след като Макон се е върнал тук? Виждали ли са се отново?
— За съжаление не.
Погледнах я изумено.
— За съжаление?
Мариан поклати глава.
— Беше тъжно, Итън. Никога не съм виждала майка ти да страда така. Бях ужасно притеснена и не знаех какво да правя. Мислех, че ще умре от разбито сърце.
Бяхме стигнали до оградата на „Градината на вечния покой“. Сега около нас имаше само дървета, които ни скриваха от очите на другите.
— Но…
Исках да науча края, дори истината да ми причинеше болка.
— Но майка ти последва Макон до Гатлин през Тунелите. Не можеше да понесе да бъде далече от него и се закле, че ще открие начин да бъдат заедно. Начин смъртен и чародеец да прекарат живота си един до друг. Беше обсебена от идеята.
Разбирах. Не ми харесваше това, което чувах, но го разбирах.
— Отговорът на този въпрос обаче не беше в света на смъртните, а в света на чародейците. Затова майка ти намери начин да стане част от него, макар да не можеше да бъде с Макон.
Тръгнахме отново.
— Говориш за работата й като Пазител, нали?
Мариан кимна.
— Лила откри призвание, което й позволи да изучава чародейския свят и неговите закони, Светлината и Мрака. Средство, което да й помогне да намери отговора.
— Как е намерила тази работа?
Не мислех, че имаше чародейски „Жълти страници“, но след като Карлтън Ийтън доставяше пощата и в двата свята, вече не бях сигурен в почти нищо.
— По това време в Гатлин нямаше Пазител. — Мариан млъкна за кратко, явно се чувстваше неловко. — Но един могъщ чародеец изиска да се открие тази… длъжност, тъй като библиотеката се намираше тук заедно с Книгата на луните.
Сега вече нещата си дойдоха на мястото.
— Макон. Той е помолил за това, нали? И той не е могъл да стои далече от нея.
Мариан изтри лицето си с кърпичката си.
— Не. Беше Арелия Валентин, майката на Макон.
— Защо майката на Макон ще иска моята майка да става Пазител? Дори да е изпитвала жал към сина си, тя е знаела много добре, че те не могат да бъдат заедно.
— Арелия е могъщ Ясновидец и е способна да вижда бъдещето.
— Нещо като чародейска версия на Ама?
Мариан попи отново лицето си.
— Предполагам, че може да се каже и по този начин. Арелия забеляза нещо в майка ти — нейната способност да открива истината, да вижда скритото. Мисля, че се надяваше Лила да намери отговора, начина, по който чародейците и смъртните могат да имат съвместен живот. Светлите чародейци отдавна искат да се намери такава възможност. Женевиев не е първата чародейка, влюбила се в смъртен. — Мариан се загледа в далечината, където семействата бяха започнали да разпъват на земята одеялата си за традиционния пикник. — А може би го направи заради сина си.
Спря на място. Бяхме направили още една обиколка и вече бяхме при гроба на Макон. Виждах ридаещия ангел, но мястото беше много променено от последния път, когато бях тук на погребението. Тогава имаше само кал, а сега — пищна градина, върху която хвърляха сянка две високи лимонови дървета, надвесени над надгробната плоча. Върху самия гроб бяха поникнали жасминови цветя и храсти розмарин. Зачудих се дали някой беше идвал насам, за да забележи промяната.