Притиснах слепоочията си с ръце, не исках главата ми да избухне. Мариан ме докосна нежно по гърба.
— Знам, че е трудно да приемеш всичко това, но то не променя нищо. Майка ти те обичаше.
Отблъснах ръката й.
— Да, просто не е обичала баща ми.
Тя ме стисна по-силно и ме принуди да се обърна към нея. Говорех за моята майка, но и за нейната най-добра приятелка, а бях стигнал прекалено далече, като бях поставил под съмнение честността й. Мариан не би го допуснала, не само днес, никога.
— Да не си посмял да говориш така, Итън Уейт. Майка ти обичаше баща ти.
— Но не се е преместила в Гатлин заради него. А заради Макон.
— Родителите ти също се срещнаха в университета, когато работехме по нашата дисертация. Като Пазител майка ти живееше в Тунелите под Гатлин, пътуваше между библиотеката „Lunae libri“ и университета, за да работи с мен. Не живееше в града, в света на ДАР и мисис Линкълн. Така че тя се премести тук заради баща ти. Излезе от мрака и заживя сред светлината и, повярвай ми, това беше сериозна стъпка за нея. Баща ти я спаси, когато никой от нас не успя. Тя самата. Аз. Дори Макон.
Загледах се в лимоновите дървета, хвърлящи сянка над гроба на Макон, и покрай него, към гробното място на майка ми. Замислих се за баща ми, коленичил там. За Макон, опълчил се срещу правилата на всички светове, които познаваше, почиващ в смъртта само на едно дърво разстояние от любимата си.
— Майка ти се премести в град, където никой не я приемаше, защото баща ти не искаше да напусне родното си място, а тя го обичаше — повдигна брадичката ми Мариан. — Просто не обикна първо него.
Поех си дълбоко дъх. Поне не целият ми живот беше пълна лъжа. Майка ми беше обичала баща ми, макар че обичаше и Макон Рейвънуд. Взех Сиянието от ръката на Мариан. Исках да подържа нещо, което е било част от живота и на двамата.
— Не е намерила начин, нали? Как смъртните и чародейците да бъдат заедно.
— Не знам дали има такъв начин — прегърна ме Мариан и аз отпуснах глава на рамото й. — Ти може да си Водачът, Итън Уейт. Ти ми кажи.
За пръв път, откакто видях Лена да стои на пътя под дъжда преди около година, не знаех нищо, абсолютно нищо. Също като майка ми не бях открил никакви отговори. Само проблеми. Дали и с нея беше станало така?
Погледнах към кутията в ръцете на Мариан.
— Това ли е причината за смъртта на мама? Защото се е опитвала да открие отговора?
Тя притисна кутията в ръката ми и обви пръстите ми около нея.
— Казах ти всичко, което знам. Сам си прави изводите, аз не мога да се намесвам. Правилата са такива. Във великия Общ ред аз не съм от значение. Пазителите не са важни.
— Не е вярно.
Мариан беше важна за мен, но не можех да й го кажа. Майка ми беше важна. Това не беше нужно да го казвам.
Мариан ми се усмихна, после отмести ръката си и вече само аз стисках кутията.
— Не се оплаквам. Сама съм избрала този път, Итън. А не всеки има свободата сам да избира мястото си в Общия ред.
— Имаш предвид Лена? Или мен?
— Ти си важен, независимо дали ти харесва или не, както и Лена. Това не е въпрос на избор — махна немирния кичур коса от очите ми, както го правеше мама. — Истината си е истина. „Рядко е чиста и никога проста“, както би казал Оскар Уайлд.
— Не разбирам.
— Лесно е да разбереш истината, след като я откриеш; важното е първо да я откриеш.
— Още Оскар Уайлд?
— Галилей, бащата на съвременната астрономия. Поредният човек, отхвърлил предопределеното му място в неговия свят и идеята, че Слънцето се върти около Земята. Той е знаел — може би по-добре от всеки друг — че не можем да избираме истината. Можем само да решим какво да правим с нея.
Стиснах кутията, защото дълбоко в себе си разбирах какво ми казва, макар да не знаех нищо за Галилей и още по-малко за Оскар Уайлд. Бях част от всичко, независимо дали го исках или не. Не можех да избягам, както не можех да спра и виденията.
Сега трябваше да разбера какво да правя с тази история.
17.VI
Скокът
Когато се свих в леглото си тази нощ, се ужасявах до смърт от сънищата си. Казват, че човек сънува последното, за което си е мислил, преди да заспи, но колкото повече се опитвах да не мисля за Макон и майка ми, толкова повече те превземаха мислите ми. Изтощен от цялото това мислене за немислене, ми бяха нужни само минути, за да потъна през дюшека в тъмнината, а леглото ми да се превърне в лодка…
Възглавниците се понесоха като вълни над главата ми.
Усещах как се блъскам напред и назад. Небето беше синьо, без нито едно облаче, абсурдно. Извърнах глава и погледнах встрани. Напуканото дърво, изрисувано със синя боя, която се лющеше на места, приличаше много на тавана в моята стая. Намирах се в някаква лодка — гумена, може би с гребла — и се носех по реката.
Надигнах се колебливо, седнах и лодката се разклати. Малка бяла ръка се провеси отстрани, един от нежните пръсти се потопи във водата. Загледах се във вълничките, които се образуваха в иначе съвършено спокойното и гладко като стъкло море, отражение на небето над мен.
Лена лежеше срещу мен в края на лодката. Беше облечена в бяла рокля, каквато можеше да видиш в старите черно-бели филми. Дантела и панделки и малки перлени копченца. Държеше черно чадърче, а косата, ноктите и дори устните й бяха оцветени в черно. Беше се извила на една страна, леко наведена над лодката.
— Лена?
Тя не отвори очи, но се усмихна.
— Студено ми е, Итън.
Погледнах към ръката й, която вече беше потопена до китката във водата.
— Лято е. Водата е топла.
Опитах се да допълзя до нея, но лодката се разклати и Лена се плъзна почти до самия й ръб; черните й кецове се показаха под диплите на роклята.
Не можех да мръдна.
Почти цялата й ръка вече беше във водата и къдриците й също се носеха по повърхността на реката.
— Лена, изправи се! Ще паднеш!
Тя се засмя и изпусна чадъра си. Той се понесе с въртеливи движения по вълните зад нас. Наклоних се към нея и лодката се залюля още по-силно.
— Не са ли ти казали? Аз вече паднах.
Протегнах се напред. Това не беше възможно, но се случваше. Знаех го, защото очаквах да чуя звука от разплискването на водата.
Когато се блъснах в края на лодката, отворих очи. Светът ми се клатеше и тя беше изчезнала. Погледнах надолу, но видях само мътната зеленикавокафява вода на река Санти и черната й коса. Наведох се надолу. Не можех да мисля.
Скочи или остани на лодката.
Косата се носеше надолу, непокорна, спираща дъха, като че ли не беше човешка, а на някакво митично морско създание. От дълбините на реката се появи бяло лице. Хванато в капан под стъклото на водната повърхност.
— Мамо?