Когато се свих в леглото си тази нощ, се ужасявах до смърт от сънищата си. Казват, че човек сънува последното, за което си е мислил, преди да заспи, но колкото повече се опитвах да не мисля за Макон и майка ми, толкова повече те превземаха мислите ми. Изтощен от цялото това мислене за немислене, ми бяха нужни само минути, за да потъна през дюшека в тъмнината, а леглото ми да се превърне в лодка…
Възглавниците се понесоха като вълни над главата ми.
Усещах как се блъскам напред и назад. Небето беше синьо, без нито едно облаче, абсурдно. Извърнах глава и погледнах встрани. Напуканото дърво, изрисувано със синя боя, която се лющеше на места, приличаше много на тавана в моята стая. Намирах се в някаква лодка — гумена, може би с гребла — и се носех по реката.
Надигнах се колебливо, седнах и лодката се разклати. Малка бяла ръка се провеси отстрани, един от нежните пръсти се потопи във водата. Загледах се във вълничките, които се образуваха в иначе съвършено спокойното и гладко като стъкло море, отражение на небето над мен.
Лена лежеше срещу мен в края на лодката. Беше облечена в бяла рокля, каквато можеше да видиш в старите черно-бели филми. Дантела и панделки и малки перлени копченца. Държеше черно чадърче, а косата, ноктите и дори устните й бяха оцветени в черно. Беше се извила на една страна, леко наведена над лодката.
— Лена?
Тя не отвори очи, но се усмихна.
— Студено ми е, Итън.
Погледнах към ръката й, която вече беше потопена до китката във водата.
— Лято е. Водата е топла.
Опитах се да допълзя до нея, но лодката се разклати и Лена се плъзна почти до самия й ръб; черните й кецове се показаха под диплите на роклята.
Не можех да мръдна.
Почти цялата й ръка вече беше във водата и къдриците й също се носеха по повърхността на реката.
— Лена, изправи се! Ще паднеш!
Тя се засмя и изпусна чадъра си. Той се понесе с въртеливи движения по вълните зад нас. Наклоних се към нея и лодката се залюля още по-силно.
— Не са ли ти казали? Аз вече паднах.
Протегнах се напред. Това не беше възможно, но се случваше. Знаех го, защото очаквах да чуя звука от разплискването на водата.
Когато се блъснах в края на лодката, отворих очи. Светът ми се клатеше и тя беше изчезнала. Погледнах надолу, но видях само мътната зеленикавокафява вода на река Санти и черната й коса. Наведох се надолу. Не можех да мисля.
Скочи или остани на лодката.
Косата се носеше надолу, непокорна, спираща дъха, като че ли не беше човешка, а на някакво митично морско създание. От дълбините на реката се появи бяло лице. Хванато в капан под стъклото на водната повърхност.
— Мамо?
Изправих се в леглото си, целият мокър и кашлящ. Лунната светлина проникваше през прозореца ми. Отново беше отворен. Отидох в банята и пих вода с шепи, докато спрях да кашлям. Погледнах се в огледалото. Беше тъмно и почти не различавах очертанията на лицето си. Опитах се да открия очите се сред сенките. Но вместо това видях нещо друго… далечна светлина. Вече не виждах огледалото, нито полумрака на лицето си. Само светлината и някакви смътни проблясващи образи. Опитах се да се фокусирам, но всичко се случваше прекалено бързо, препускаше покрай мен, издигаше се и потъваше надолу, сякаш бях на въртележка. Видях улицата — мокра, искряща от капките дъжд и тъмна. Беше само на няколко сантиметра от мен, все едно пълзях по земята. Но това не беше възможно, защото картините се сменяха много бързо. С периферното си зрение видях високи прави ъгли, улицата се издигаше, за да се срещне с мен.
Виждах само светлината и улицата, които бяха странно близко. Усещах студения порцелан, когато се хванах с две ръце за мивката, опитвайки се да не падна. Бях замаян, а искрите продължаваха да се носят към мен, светлината ме заобикаляше отвсякъде. Гледката пред очите ми се преобърна, сякаш бях завил в някакъв лабиринт, и всичко започна да се движи отново бавно.
Двама души се бяха облегнали на стената на мръсна тухлена постройка, под уличната лампа. Това беше светлината, която беше премигвала от разстояние пред мен. Гледах ги отдолу, явно лежах на земята. Взрях се по-внимателно в силуетите.
— Трябваше да оставя бележка. Баба ще се притеснява — чух гласа на Лена. Стоеше точно пред мен. Това не беше видение, не като тези, които получавах от медальона или дневника на Макон.
Лена! Извиках името й, но тя не помръдна. Другият човек пристъпи към нея. Знаех, че е Джон, преди да видя лицето му.