— Ако беше оставила бележка, можеха да я използват да ни открият с най-обикновено заклинание за намиране. Особено баба ти. Тя има доста мощни сили. — Докосна я по рамото. — Предполагам, че се предават по наследство.
— Не се чувствам силна. Не знам какво чувствам.
— Не си се разколебала, нали? — протегна се Джон, хвана я за ръката и я разтвори, за да види дланта й. Бръкна в джоба си, извади маркер и започна да пише разсеяно по нея.
Лена поклати глава, без да откъсва поглед от него.
— Не. Вече не принадлежа на това място. Накрая щях да ги нараня. Наранявам всеки, който ме обича.
Лена…
Беше безсмислено. Тя не ме чуваше.
— Щом стигнем до Голямата бариера, вече няма да бъде така. Там няма Светлина или Мрак, няма Самородни или Катаклисти, има само магия в най-чистата й форма. Което означава, че никой не ти слага етикет и не те съди.
Загледаха се в дланта й, докато Джон продължи с маркера към китката й. Така, както бяха с наведени глави, почти се докосваха. Лена завъртя китката си бавно. Джон все още я държеше внимателно.
— Страх ме е.
— Няма да позволя да ти се случи нещо — прибра той един избягал кичур обратно зад ухото й, както преди правех аз. Зачудих се дали и тя си е спомнила за това.
— Трудно ми е да си представя, че такова място наистина съществува. През целия ми живот всички са ме съдили и критикували — засмя се Лена, но усещах напрежението в гласа й.
— Затова го правим, нали? За да можем най-накрая да бъдем самите себе си.
Рамото му трепна странно и той се сепна и го притисна с другата си ръка, сякаш за да го овладее. Лена не забеляза.
— Да бъда себе си? Дори не знам какво означава това.
Тя се отдръпна от стената и се загледа напред в мрака. Светлината от лампата очертаваше ясно лицето й, дрънкулките по гердана й блещукаха.
— И аз бих искал да разбера — наклони се Джон към нея. Говореше толкова тихо, че едва чувах думите му.
Тя изглеждаше уморена, но разпознах игривата й полуусмивка.
— Ще те запозная с истинската Лена, щом я срещна.
— Е, пиленца, готови ли сте да тръгваме? — излезе Ридли от постройката, ближейки червената си близалка.
Лена се обърна и докато го правеше, лампата освети ръката й — онази, по която пишеше Джон. Но там нямаше думи. Само черни рисунки. Същите като онези, които бях видял по ръцете и на тримата на панаира и по краищата на дневника й. Преди да видя нещо друго, гледната ми точка се промени, отдалечих се от тях и сега виждах само широка улица и мокрите павета пред себе си. После нищо.
Не знаех колко време бях стоял там, държейки се за мивката. Струваше ми се, че ако се пусна, ще припадна. Ръцете ми трепереха, краката ми се огъваха. Какво беше станало току-що? Не беше видение. Бяха толкова близо, че можех да се протегна и да я докосна. Тогава защо не ме чуваше тя?
Нямаше значение. Тя го стори — избяга, както каза, че ще направи. Не знаех къде е, но бях виждал достатъчно пъти Тунелите, за да ги разпозная.
Беше си тръгнала, запътила се бе към Голямата бариера, каквото и да беше това. Станалото нямаше нищо общо с мен. Вече не. Не исках да сънувам, да виждам или да чувам нищо за това.
Забрави го. Лягай си да спиш. Това трябваше да направя.
Скочи или остани на лодката.
Какъв прецакан сън. Като че ли беше свързан с мен! Тази лодка щеше да потъне, независимо дали аз се намирах в нея или не.
Най-накрая се пуснах от мивката и изпълзях някак си обратно в стаята. Минах покрай кутиите от обувки, струпани на купчини покрай стената, кутиите, в които държах всичко важно за мен и всичко, което исках да скрия. Задържах се за миг пред тях. Знаех какво търся, но не и в коя кутия се намира. Вода като стъкло. Замислих се за това, когато си спомних съня.
Опитах се да се сетя къде да го открия. Беше нелепо, защото знаех много добре какво имаше във всяка кутия. Поне довчера знаех. Съсредоточих се, но виждах само седемдесет-осемдесет кутии от обувки, скупчени около мен. Черни маратонки „Адидас“, зелени „Ню Баланс“… Не можех да си спомня.
Бях отворил около дузина кутии, когато попаднах на черния „Конвърс“. Гравираната дървена кутия беше все още вътре. Взех в ръка нежната, фина сфера от кадифената възглавничка. Върху кадифето обаче остана някаква почти материална следа, като нейно второ отражение, мрачно и смразяващо, сякаш е била тук хиляди години.