— Моля те, не започвай отново. Няма да станеш Мрак. — Макон въздъхна.
— Не разбирам как можеш да вярваш в това. След като съм дъщерята на — цитирам — „най-мрачния жив чародеец на този свят в момента“.
— Знам, че си разстроена. Трудно е за осъзнаване и трябваше сам да ти го кажа. Но трябва да разбереш, че просто се опитвах да те защитя.
Лена беше много повече от ядосана.
— Да ме защитиш?! Остави ме да вярвам, че това на Хелоуин е някакво случайно нападение, а е била майка ми! Тя е жива и иска да ме убие, а ти не смяташ, че заслужавам да го знам?
— Не знаем дали се е опитвала да те убие.
Рамките на картините по стените започната да се тресат. Закрепените в редица по коридора лампи започнаха да изгасват една по една. Капките дъжд удряха все по-силно по капандурите.
— Небеса, нямахме ли достатъчно лошо време през последните седмици?
— За какво още си ме излъгал? Какво ще бъде следващото, което ще разбера? Че и баща ми е жив?
— Боя се, че не. — Каза го с много тъжен глас, все едно беше трагедия, за която не му се говори. Хората използваха същия тон, когато споменаваха майка ми.
— Трябва да ми помогнеш. — Гласът й трепереше.
— Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна, Лена. Винаги съм го правил.
— Не е вярно — прекъсна го тя. — Не си ми казал нищо за силите ми. Не си ме научил как да се защитавам.
— Не разбирам твоите сили, Лена. Ти си Самородна. Когато се наложи да направиш нещо, ще го направиш. По своя си начин, когато му дойде времето.
— Майка ми иска да ме убие. Нямам време.
— Както казах и преди, не сме сигурни, че е искала да те убие.
— Тогава как ще обясниш станалото на Хелоуин?
— Има и други възможности. С Дел работим по въпроса. — Макон се обърна, сякаш щеше да се прибере в стаята си. — Трябва да се успокоиш. Ще поговорим за това по-късно.
Лена погледна към една ваза на бюфета в края на коридора. Вазата последва погледа й и като дръпната с конец полетя и се разби с трясък в стената, близо до вратата на спалнята на Макон. Беше достатъчно далече да не го удари, но и достатъчно близко, за да бъде схванат намекът. Не беше случайно. Не беше от онези случаи, когато Лена губеше контрол и нещата просто ставаха. Направи го нарочно, напълно овладяна.
Макон се завъртя толкова бързо, че почти не разбрах как се озова пред нея. Беше също толкова шокиран, колкото и аз, и стигна до същия извод — това не беше случайно. Изражението на лицето му беше на пълна изненада. Погледна я огорчено, доколкото Макон Рейвънуд можеше да изглежда огорчен или разстроен.
— Както казах, когато се наложи да направиш нещо, ще го направиш.
После се обърна към мен:
— Опасявам се, че през следващите седмици ще има все по-голям риск. Ситуацията се промени. Не я оставяй сама. Когато е тук, мога да я защитавам, но майка ми е права. Изглежда, че и ти можеш да я защитаваш, дори по-добре от мен.
— Ехо? Чувам ви! — Лена се беше овладяла от пристъпа си на сила. Знаех, че по-късно ще се обвинява за стореното, но точно сега беше прекалено ядосана, за да разбере какво е направила. — Не говорете за мен, сякаш не съм тук.
Една крушка се пръсна зад Макон, но той дори не потрепна.
— Чуваш ли се какво говориш? Трябва да знам! Преследват ме. Тя иска да се добере до мен, а дори не разбирам защо.
Гледаха се втренчено един друг, Рейвънуд и Дюшан, двата клона на едно и също чародейско родословно дърво. Запитах се дали не е настъпил моментът да си тръгна.
Макон ме погледна. Лицето му казваше „да“.
Лена също ме погледна. Нейното беше твърдо „не“.
Сграбчи ме за ръката и почувствах силната, изгаряща топлина, която струеше от тялото й. Цялата пламтеше, бясна, както никога досега не я бях виждал. Не вярвах, че прозорците в къщата все още са здрави.
— Знаеш защо ме преследва, нали?
— Това е…
— Нека да позная — „малко по-сложно“? — Продължаваха да се гледат. Косата на Лена започна да се навива нагоре. Макон въртеше сребърния си пръстен.
Бу се отдалечи по коридора, пълзейки по корем. Умно куче. И на мен ми се искаше да изпълзя надалече. Последната от крушките се пръсна и вече стояхме в тъмнина.
— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за силите ми — каза Лена своето условие.
Макон въздъхна и мракът започна да се разсейва.
— Лена. Не че не искам да ти кажа. След малката ти демонстрация е ясно, че дори не знам на какво си способна. Никой не знае. Подозирам, и ти самата. — Не беше напълно убедена, но го слушаше. — Това означава да си Самородна. То е част от дарбата.