Минахме в тъмния заден двор зад сградата. Тя порови из ключовете си, докато накрая извади нещо, което винаги бях смятал за украшение, защото изобщо не приличаше на ключ. Представляваше желязна халка, чиито два края не се допираха плътно един до друг. С опитно движение Мариан завъртя единия край, докато се чу прещракване и кръгът се превърна в полумесец. Луната на чародейците.
Пъхна ключа в нещо, което приличаше на желязна решетка в основата на гърба на сградата. Завъртя ключа, решетката се плъзна бавно навътре и се отвори. Зад нея се виждаше мрачно каменно стълбище, водещо към още по-голяма тъмнина, мазе, намиращо се под мазето на ДАР. Мариан завъртя ключа още веднъж наляво и от само себе си се запалиха факли, окачени по стените отстрани на стълбите. Сега те бяха напълно осветени с трептяща светлина и дори можех да видя думите „DOMUS LUNAE LIBRI“, гравирани на каменната арка на входа, намиращ се в края на стълбището под нас. Мариан завъртя ключа още веднъж и стълбището изчезна, заменено отново от желязната решетка.
— Това ли е? Няма ли да влезем вътре? — попита Лена ядосано.
Мариан пъхна ръката си в решетката. Тя премина напълно свободно, явно решетката беше илюзия.
— Аз не мога да правя заклинания, както знаете, но все пак библиотеката има нужда от някаква защита. Нощем тук наминават бездомници. Освен това Макон праща Ларкин да обикаля наоколо, за да пази мен и вратата.
Мариан ни погледна, лицето й изведнъж стана сериозно.
— Добре, време е. Ако сте сигурни, че го искате, не мога да ви спра. След като тръгнете по стълбите, не мога и да ви напътствам по никакъв начин. Не мога да ви попреча да вземете някоя книга и не може да ми я върнете, преди следващото отваряне на библиотеката.
Сложи ръка на рамото ми.
— Разбираш ли, Итън? Това не е игра. Тук долу има много могъщи книги — книги със заклинания, чародейски ръкописи, талисмани на Мрака и на Светлината, предмети с голяма сила. Неща, които никой смъртен не е виждал, с изключение на мен и моите предшественици. Много от книгите са омагьосани, други са прокълнати. Трябва да внимаваш. Не докосвай нищо. Нека само Лена разглежда книгите.
Косата на Лена се къдреше на големи вълни. Тя вече усещаше магията на мястото. Кимнах, гърлото ми беше пресъхнало от притеснение. Не чувствах чак толкова много магия, просто бях уплашен; стомахът ми се свиваше, все едно аз бях препил с ментов ликьор. Чудех се колко пъти мисис Линкълн и дружките й са се движили напред-назад по етажа над нас, без да осъзнават какво има под тях.
— Независимо какво ще откриете, помнете — трябва да излезете преди изгрев-слънце. От девет до шест. Това е работното време на библиотеката и входът може да стои отворен само през тези часове. Слънцето ще изгрее точно в шест, винаги е така в библиотечния ден. Ако не излезете горе преди изгрева, ще бъдете затворени тук до следващия работен ден на библиотеката, а доколкото знам, никой смъртен не е оцелявал в такава ситуация. Ясно ли се изразих?
Лена кимна и ме хвана за ръка.
— Може ли да влизаме вече? Нямам търпение.
— Още не мога да повярвам, че правя това. Чичо ти Макон и Ама ще ме убият, ако разберат. — Мариан провери колко е часът. — След вас.
— Мариан? Майка ми… идвала ли е тук? — Не можех да не попитам. Не можех да мисля за нищо друго.
Мариан ме погледна, очите й искряха странно.
— Майка ти ме уреди с тази работа.
След тези думи премина през илюзорната решетка надолу към „Lunae libri“. Бу Радли излая, но беше прекалено късно да се върнем назад.
Стълбището беше студено, на места между камъните беше пораснал мъх, въздухът беше влажен. Мокри неща, шмугващи се из малки дупки, неща, заравящи се в земята — не беше трудно да си представя колко удобно се чувстват тук долу.
Стараех се да не мисля за последните думи на Мариан. Не можех да повярвам, че майка ми е слизала по тези стълби. Не вярвах, че е знаела за този свят, в който тепърва встъпвах — или май трябваше да кажа, за света, който настъпваше около мен. Но тя е била тук и не спирах да се чудя как е възможно това. Дали също е попаднала случайно, или някой я е поканил вътре? Това правеше всичко някак много по-реално — че с мама споделяхме една и съща тайна, макар тя да не беше до мен в действителност.
Но аз бях тук, слизах по каменните стълби, които бяха изтъркани като в стара църква. От двете страни на стълбището се виждаха големи каменни блокове — основата на старо помещение, съществувало на мястото на сградата на ДАР дълго преди самата тя да бъде построена. Погледнах надолу по стълбите, но виждах само груби очертания, неясни форми в мрака. Мястото не ми приличаше на библиотека. Приличаше по-скоро на това, което винаги е било. Крипта.