— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Мариан бавно ме хвана за ръката, а аз взех ръката на Лена. Протегнахме преплетените си пръсти и докоснахме медальона.
Ослепителна светкавица ме принуди да затворя очите си.
И вече виждах само дима и миризмата от огъня, и се изгубихме…
Женевиев повдигна книгата, за да може да прочете думите въпреки поройния дъжд. Произнасяше ги, макар да бе наясно, че е на път да отрече природните закони. Почти чуваше гласа на майка си, която й крещеше да спре и да помисли за избора, който правеше.
Но Женевиев не можеше да спре. Не можеше да загуби Итън.
Започна да напява:
— Спри, дете, преди да е станало твърде късно! — Айви беше изпаднала в истерия.
Дъждът продължаваше да се излива, светкавиците разцепваха мрака и дима. Женевиев затаи дъх и зачака. Нищо. Сигурно беше сбъркала някъде. Присви очи, за да прочете по-ясно думите в мрака. Почти ги изкрещя, този път на езика, който знаеше най-добре:
Помисли си, че очите й я лъжат, когато внезапно видя как клепачите на Итън потрепнаха.
— Итън! — За частица от секундата погледите им се срещнаха.
Итън се задъхваше, очевидно се опитваше да каже нещо. Женевиев приближи ухо до устните му и усети топлия му дух, който обля лицето й.
— Никога не повярвах на баща ти, който ми каза, че смъртен и чародеец не могат да бъдат заедно. Ще намерим начин. Обичам те, Женевиев. — Пъхна нещо в ръката й. Медальон.
Очите му се затвориха така внезапно, както се бяха отворили преди миг, гърдите му се отпуснаха и не се надигнаха повече. Преди Женевиев да успее да реагира, електрически удар прониза тялото й. Чувстваше как кръвта пулсира във вените й. Сигурно я беше ударила мълния. Болезнени вълни се стовариха върху нея.
Опита да се овладее.
После всичко потъна в мрак.
— Мили Боже на Небесата, пощади поне нея!
Женевиев разпозна гласа на Айви. Къде се намираше? Миризмата я върна обратно. Изгорели лимони. Опита се да проговори, но имаше чувството, че беше погълнала пясък. Очите й се мятаха неистово на всички страни.
— О, господи! Благодаря ти! — Айви коленичи в калта до младото момиче и се взря невярващо в него.
Женевиев се закашля, протегна се към прислужницата и се опита да я придърпа към себе си.
— Итън, той… — едвам успя да прошепне тя.
— Съжалявам, дете. Мъртъв е.
Женевиев се насили да отвори очите си. Айви отскочи назад, сякаш беше видяла самия дявол.
— Милостиви Боже!
— Какво? Какво има, Айви?
Жената се мъчеше да каже нещо смислено за това, което беше видяла.
— Очите ти, дете. Те… те са различни.
— Какви ги говориш!
— Вече не са зелени. Жълти са, жълти като слънцето.
На Женевиев й беше все едно какъв цвят са очите й. Беше загубила Итън. Вече нищо нямаше значение. Избухна в ридания.
Дъждът се усилваше, земята под тях се превърна в кално блато.
— Трябва да станеш, мис Женевиев. Трябва да се свържеш с Тях в Другия свят. — Айви се опита да я изправи на крака.
— Айви, за какво говориш?
— Очите ти… Предупредих те. Казах ти за тази луна — че не е луна. Трябва да разберем какво означава това. Ще се свържем с Духовете.
— Ако нещо не е наред с очите ми, то е, защото бях ударена от мълния.
— Какво видя? — Айви звучеше уплашено.
— Айви, защо се държиш така странно? Какво става?
— Не си била ударена от мълния, дете. Нещо друго е било.