Ама погледна към Мариан и тръсна чинийката на чашата си върху масата. Чаят се разля по нея.
— Книгата?
Макон беше впил очи в мен, сякаш искаше да пробие дупки в съзнанието ми. Опитах се да отвърна смело на погледа му, но не успях.
— Книгата от виденията ни.
Не казвай нищо повече, Итън.
Трябва да им кажем. Не можем да се справим сами.
— Нищо особено, чичо Макон. Дори не знаем какво означават тези видения. — Лена явно не искаше да се предаде, но след тази нощ бях на мнение, че трябва да го направим. Нещата излизаха извън контрол. Усещах, че потъвам все повече и не мога да спася себе си, а какво остава за нея.
— Може би виденията означават, че не всеки от твоето семейство става Мрак, когато бъде Призован. Ами леля Дел? Рийс? Смяташ ли, че малката сладка Риан ще стане част от Мрака, след като дарбата й е да лекува хората? — казах аз, премествайки се по-близо до нея.
Лена се отпусна назад в стола си.
— Не знаеш нищо за моето семейство.
— Но в този случай е прав, Лена. — Макон я гледаше вече почти отчаяно.
— Откъде знаеш? Никога не си срещал майка ми. Както и аз самата впрочем, като изключим физическите нападения, които изглежда никой не може да предотврати.
Макон се опита да я успокои:
— Не бяхме подготвени за тях. Не знаех, че може да пътува. Не знаех, че има някои от моите сили. Тази дарба не е позволена на чародейците.
— Явно никой не знае много за майка ми или за мен.
— Затова ни е нужна книгата. — Този път гледах Макон право в очите, докато произнасях думите.
— Каква е тази книга, за която продължавате да говорите? — Той вече губеше търпение.
Не му казвай, Итън.
Трябва.
— Книгата, прокълнала Женевиев. — Макон и Ама се спогледаха; знаеха какво щях да кажа. — „Книгата на луните“. Ако тя е причинила проклятието, нещо в нея трябва да ни каже как да го вдигнем. Нали така? — В стаята цареше пълен мрак.
Мариан погледна чичото на Лена.
— Макон…
— Мариан. Не се меси. Вече си прекалено навътре в нещата, а слънцето ще изгрее съвсем скоро. — Мариан знаеше. Тя знаеше къде да намерим „Книгата на луните“, а Макон искаше да бъде сигурен, че ще си мълчи.
— Лельо Мариан, къде книгата? Трябва да ни помогнеш. Мама щеше да го направи, а се предполага, че ти не бива да вземаш нечия страна, нали? — Знаех, че играя подло.
Ама повдигна за миг ръце, после ги отпусна в скута си. Не я виждах често да се отказва от борбата.
— Станалото — станало. Те вече са дръпнали спусъка, Макон. Старият пуловер е разплетен.
— Макон, има си протокол. Ако ме попитат, аз съм длъжна да им кажа. — Мариан погледна към мен. — „Книгата на луните“ не е в „Lunae libri“.
— Защо си толкова сигурна?
Макон се изправи, готов да си тръгне, но преди това се обърна към всички ни. Челюстта му беше стисната, очите му бяха тъмни като нощта и изпълнени с гняв. Когато най-накрая проговори, гласът му отекна в цялата стая:
— Защото това е книгата, на чието име е наречен този архив. Това е най-могъщата книга в Другия свят. Това е книгата, проклела семейството ни във вечността. И повече от век никой не я е виждал.
1.XII
Във вещерския ритъм
В понеделник сутринта с Линк подкарахме по път номер 9 и спряхме на разклонението, за да вземем Лена. Линк я харесваше, но нищо не можеше да го накара да отиде до имението „Рейвънуд“. За него то си оставеше Къщата на духовете.
Ако само знаеше… Денят на благодарността беше само един кратък уикенд, но изглеждаше доста по-дълъг, ако се вземеха предвид спирането на времето на вечерята, летящите между Макон и Лена вази и пътуването ни до центъра на земята — и всичко това, без дори да напускаме границите на град Гатлин. За разлика от Линк, който беше прекарал почивните дни, гледайки бейзбол, биейки се с братовчедите си и опитвайки се да определи дали в кашкавалените топчета тази година има лук или не.
Според Линк обаче се задаваше нов проблем и тази сутрин това звучеше доста опасно. Майка му беше подпалила телефонните линии през последните двайсет и четири часа, но той не беше разбрал за какво става дума, защото тя шепнела и била затворила вратата. Мисис Сноу и мисис Ашър дошли след вечеря и трите изчезнали в кухнята — военната щабквартира. Когато Линк влязъл, уж за да си вземе нещо за пиене, не успял да долови много от разговора им. Но било достатъчно, за да чуе думите на майка си. „Ще я разкараме от училището по един или друг начин. Както и кучето й.“