— Дай ми само минутка.
— Добре ли си?
— Виж ги. Мислят, че съм чудовище. Създали са клуб.
— Не могат да понасят външните хора, а ти си новото момиче. Счупен прозорец. Имат нужда да си намерят виновник. Това е просто…
— Лов на вещици.
Нямаше да кажа това.
Но си го мислеше.
Стиснах ръката й и косата ми се наелектризира.
Не е нужно да го правиш.
Напротив, трябва. Оставих хора като тях да ме прогонят от последното ми училище. Няма да позволя това да се случи отново.
Излязохме иззад последната редица коли и те бяха там. Мисис Ашър и Емили товареха големи кутии с листовки в багажника на техния миниван. Еден и Савана раздаваха листовки на всички мажоретки и на всяко момче, което копнееше да види краката на Савана или част от бюста й. Мисис Линкълн беше няколко стъпки встрани — говореше с другите майки. Най-вероятно им обещаваше да включи къщите им в Южняшката туристическа обиколка на Гатлин, ако се обадеха на директор Харпър. Подаде на майката на Ърл Пети папка с прикрепена към нея химикалка. Отне ми секунда да осъзная какво беше това. Нямаше начин! Приличаше на петиция.
Мисис Линкълн забеляза, че сме там, и се втренчи в нас. Другите майки проследиха погледа й. Известно време не казаха нищо. Мислех, че може би ще се почувстват неудобно заради мен и ще оставят листовките си, ще се качат на колите и ще се приберат по домовете си. Мисис Линкълн, в чийто дом бях спал почти толкова пъти, колкото и в моя собствен. Мисис Сноу, която ми се падаше трета братовчедка по някаква далечна роднинска линия. Мисис Ашър, която превърза ръката ми, когато на десет години се порязах на рибарска кука. Мис Елъри, която ми направи първата истинска момчешка прическа. Тези жени ме познаваха. Познаваха ме от дете. Нямаше начин да ми причинят това, не и на мен. Щяха да се откажат.
Ако си го повтарях достатъчно пъти, може би щеше да стане истина.
Всичко ще бъде наред.
Докато осъзная, че греша, стана прекалено късно. Възстановиха се от изненадващия шок на гледката — аз и Лена.
Очите на мисис Линкълн се присвиха.
— Директор Харпър… — Погледът й се местеше от Лена към мен и обратно. Поклати глава. Да кажем, че в скоро време май нямаше да бъда поканен на вечеря у Линк. Повиши глас: — Директор Харпър ни обеща пълната си подкрепа. Няма да допуснем насилието в гимназията да се разпространи като чума, както става в училищата в цялата страна. Вие, младите, постъпвате правилно, като защитавате училището си, и като загрижени родители — погледна демонстративно към нас — ние ще направим всичко необходимо, за да ви подкрепим.
Минахме покрай нея, все още държейки се за ръце. Емили пристъпи към нас, подаде ми листовка, като се правеше, че не забелязва Лена.
— Итън, ела на срещата днес. „Ангелите пазители“ имат нужда от теб.
Проговаряше ми за пръв път от няколко седмици. Схванах посланието. Ти си един от нас, последен шанс.
Отблъснах ръката й.
— Да, точно от това има нужда „Джаксън“ — още една доза от ангелското ви поведение. Защо не отидете да измъчвате други деца? Изтръгнете крилцата на някоя пеперуда. Изхвърлете пиленцата от гнездото им на дървото. — Побутнах Лена покрай нея.
— Какво ли би казала бедната ти майка, Итън Уейт? Какво ли щеше да си помисли, ако те видеше в каква компания се движиш? — Обърнах се. Мисис Линкълн стоеше точно зад мен. Беше облечена както обикновено — като строга библиотекарка от някой филм, с евтини очила, купени от магазина. Прическата й беше странна, не много подредена, а цветът на косата й се колебаеше между кафяво и сиво. Направо да се зачудиш какво общо има тази жена с Линк? — Ще ти кажа какво би направила майка ти. Би заплакала. Сигурно ще се обърне в гроба си.
Тя премина границата.
Мисис Линкълн не знаеше нищо за майка ми. Не знаеше, че мама изпращаше на главния училищен надзорник копие от всеки закон, забраняващ цензурата срещу книгите в САЩ. Не знаеше как потръпваше от ужас всеки път, когато мисис Линкълн я поканеше на среща на ДАР или в някоя от другите дамски организации в Гатлин. Не защото мразеше самите тях, а защото ненавиждаше това, за което се бореха. Ненавиждаше искрено всичко, към което се стремяха ограничените дами от „елитното общество“ на Гатлин като мисис Линкълн и мисис Ашър.
Майка ми винаги казваше: „Правилният път и лесният път невинаги съвпадат“. И точно в този момент много добре знаех как е правилно да постъпя, въпреки че не поемах по лесния път. Погледнах мисис Линкълн право в очите.