Опитах се да споря с тях, макар да знаех, че си е чиста загуба на време.
— Все пак са диви животни…
— Итън Уейт, ти очевидно не обичаш животните. Тези бебчета никога няма да ни навредят. — Леля Грейс ме погледна неодобрително. — И какво се предполага да правим? Тяхната майчица я няма. Те ще умрат, ако не се погрижим за тях.
— Ще ги занеса в Дружеството за защита на животните.
Леля Мърси ги притисна до гърдите си, все едно се готвех да ги изтръгна от ръцете й.
— Онези убийци! Със сигурност ще ги убият.
— Никакви приказки повече, никой никъде няма да носи бебчетата ни. Итън, подай ми онзи капкомер.
— Защо?
— Трябва да ги храним на всеки четири часа — обясни леля Грейс. Леля Пру държеше едно от бебетата в ръката си, докато то смучеше жадно от края на пипетата. — И веднъж на ден трябва да им чистим интимните части с кърпички, докато се научат сами.
Нямах желание да навлиза в повече подробности.
— Откъде знаете тези неща?
— Видяхме го по ентернета — усмихна ми се гордо леля Мърси.
Не можех да си представя как е възможно лелите ми да имат нещо общо с Интернет. Сестрите дори нямаха микровълнова печка.
— Откъде знаете какво е Интернет?
— Телма ни заведе в библиотеката и мис Мариан ни помогна. Там имат компютри, не знаеше ли?
— И на тях можеш да гледаш всичко, дори и мръсни снимки. Най-мръсните снимки, които си виждал, всичко го има на екрана. Представяш ли си?
Под „мръсни“ леля Грейс явно имаше предвид „голи“, което смятах, че ще ги държи настрани завинаги от компютрите.
— Исках само да кажа, че това ми се струва лоша идея. Не можете да ги задържите завинаги. Ще пораснат и ще станат по-агресивни.
— Е, разбира се, че не смятаме да ги държим тук завинаги. — Леля Пру разтърси глава, сякаш бях казал най-глупавото нещо на света. — Ще ги пуснем в задния двор веднага след като се научат сами да се грижат за себе си.
— Но те няма да знаят как да си намират храна. Затова е толкова лоша идея да се грижиш за диви животни. Когато ги пуснеш на свобода, умират от глад. — Това ми се струваше добър аргумент, който можеше да ги убеди и да ме спаси от ходене до спешното.
— Ето тук бъркаш. В ентернета пише всичко за това — каза леля Грейс.
Какъв беше този сайт, в който пишеше как се отглеждат катерици и се чистят интимните им части с мокри кърпички?
— Трябва да ги научим да събират ядки. Ще заравяме ядки в градината и ще караме катеричките да се упражняват.
Видях накъде отиват нещата. Когато станах тази сутрин, не предполагах, че денят ми ще премине в заравяне на различни видове ядки в градината за катерички бебета. Но ето, правех точно това. Чудех се колко дупки щеше да ми се наложи да изкопая, докато лелите ми останат доволни.
След половин час започнах да намирам разни неща. Напръстник, сребърна лъжица, аметистов пръстен, който не изглеждаше много ценен, но ми даде добро извинение да спра да заравям фъстъци в задния двор. Когато се върнах обратно в къщата, леля Пру си бе сложила очилата за четене с дебелите стъкла и се беше привела над купчина пожълтели страници.
— Какво четеш?
— Търся някои неща за майката на приятеля ти Линк. Дамите от ДАР се нуждаят от информация за историческата туристическа обиколка на Гатлин. — Порови се из купчината. — Но е трудно да намериш нещо за историята на Гатлин, което да не включва някой от семейство Рейвънуд. — А това бе последното име, което искаха да чуят в ДАР.
— Какво означава това?
— Ами без тях не би съществувал и самият Гатлин. Така че е невъзможно да напишеш история на града ни и да не ги споменеш.
— Наистина ли са били първи тук? — Бях чувал Мариан да споменава нещо такова, но все още ми беше трудно да го повярвам.
Леля Мърси взе един лист и го приближи толкова близо до лицето си, че сигурно виждаше двойно. Леля Пру го грабна от ръцете й.
— Дай ми го. Имам си система.
— Е, щом не искаш помощ… — Леля Мърси ми обърна гръб. — Рейвънуд са дошли първи по тези места. Получили са земята от краля на Шотландия някъде около 1800 година.
— 1781-ва. Имам документ някъде тук. — Леля Пру размаха жълт лист във въздуха. — Били са фермери. Оказало се, че земята в окръг Гатлин е най-плодородната в цяла Южна Каролина. Памук, тюпон, ориз, индиго — тук растяло всичко. Което е доста странно, защото тези култури обикновено не растат на едно и също място. Когато хората установили, че по тези места можеш да отглеждаш почти всичко, Рейвънуд вече си имали цял град.