— Ако си мислиш дори за секунда, че няма да кажа на чичо Макон как сте ни завлекли до гробището заради някакъв глупав училищен проект, който дори няма да довършите… — За какво, по дяволите, говореше? Рийс обаче изглеждаше абсолютно сериозна. Явно не си спомняше нищо от случилото се.
Какво направи?
Един номер, който сме упражнявали с чичо Макон.
Лена затвори брезентовата ми торба с ценния й товар вътре.
— Знам, съжалявам. Просто това място е наистина много зловещо нощем. Да се връщаме.
Рийс се запъти обратно към имението, влачейки леля Дел след себе си.
— Понякога си такова бебе.
Лена ми намигна.
Какви номера? Контрол над съзнанието?
Нещо такова. Телекинеза с малки камъчета. Внушаване на образи. Спиране и връщане на времето — това обаче е доста трудно.
А другото да не би да е лесно?
Преместих книгата от съзнанието им. Може да се каже, че я заличих. Няма да си спомнят за нея, защото в тяхната реалност тя не съществува.
Знаех, че имаме нужда от книгата. Знаех защо Лена го е направила. Но имах чувството, че е била пресечена някаква граница, и не знаех къде точно сме застанали и дали тя ще успее отново да премине обратно. Където беше преди.
Рийс и леля Дел вече се бяха върнали в градината. Не беше нужно да съм Сибила, за да разбера, че Рийс изгаря от желание да се махне оттук. Лена тръгна след тях, но нещо ме спря.
Лена, почакай.
Върнах се обратно към дупката и посегнах към джоба си. Развих кърпичката и хванах медальона за верижката му. Нищо. Нямаше никакви видения и нещо ми подсказваше, че повече няма и да има. Медальонът ни доведе тук и ни показа каквото трябваше да видим.
Задържах го над гроба. Изглеждаше правилно, честна размяна. Щях да го пусна, когато чух отново гласа на Женевиев, този път по-мек.
Не. Той вече не ми принадлежи.
Погледнах към надгробния камък. Тя пак беше там, или поне това, което все още не беше се разтворило в черната пустота. Не изглеждаше толкова страшна. Изглеждаше съсипана. Така, както изглежда някой, загубил единствения човек, когото е обичал някога.
Можех да я разбера.
8.XII
Да нагазиш надълбоко
Има толкова много проблеми, в които човек може да се забърка, преди още да е осъзнал, че се задават. В някакъв момент вече си нагазил толкова надълбоко, че нямаш шанс да се върнеш назад и трябва да продължиш да плуваш, за да стигнеш поне на другия бряг. Това е класическо мислене а ла Линк, но започвах да прозирам гениалността му. Може би не можеш да разбереш себе си, ако не нагазиш дълбоко навътре.
На следващия ден с Лена правехме точно това. Нагазвахме в дълбокото. Започнах с фалшифициране на извинителна бележка за училище, която написах с любимия молив номер 2 на Ама, после избягах от училище, за да чета открадната книга, която изобщо не се предполагаше да притежаваме, и приключих с купища лъжи за училищен проект, даващ допълнителни кредити, по който с Лена уж работехме заедно. Бях напълно сигурен, че Ама ще ме хване в момента, в който казах фразата „за допълнителни кредити“, но тя говореше по телефона с леля Каролин за „състоянието“ на баща ми.
Чувствах се зле заради всички тези лъжи, да не споменавам кражбата, фалшифицирането и заличаването на факт от съзнанието на Рийс и леля Дел, но с Лена просто нямахме време за училище. Имаше прекалено много неща, които наистина беше важно да научим.
Защото разполагахме с „Книгата на луните“. Тя беше истинска. Можех да я докосна с ръка…
— Ох! — Книгата изгори дланта ми, сякаш бе нагорещен котлон. Изпуснах я на пода в стаята на Лена. Бу Радли излая някъде из къщата. Чувах приближаващите му към нас стъпки.
— Врата! — извика Лена, без да вдига глава от речника по латински, който изучаваше в момента. Вратата се затръшна с трясък тъкмо когато Бу Радли се появи на прага. Той изпротестира с възмутен лай. — Стой далеч от стаята ми, Бу. Не правим нищо. Ще порепетирам малко.
Гледах с изненада към вратата. Още един от уроците на Макон със сигурност. Лена изглеждаше напълно спокойна, сякаш го беше правила хиляди пъти. Беше като номера, който приложи на Рийс и леля Дел миналата вечер. Започвах да мисля, че колкото повече наближаваше рожденият й ден, толкова повече чародейката вземаше връх над момичето.