„… ДОКАТО МРАКЪТ ДОНЕСЕ ВРЕМЕТО НА ПРИЗОВАВАНЕТО, КОГАТО НАСТЪПИ ШЕСТНАЙСЕТАТА ЛУНА, КОГАТО ЧОВЕКЪТ, ПРИТЕЖАВАЩ ДАРБАТА, ЩЕ ИМА СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА И НА ДЕЙСТВИЕТО ДА НАПРАВИ ВЕЧНИЯ ИЗБОР И ТОВА ЩЕ СТАНЕ В КРАЯ НА ДНИТЕ, В ПОСЛЕДНИЯ МИГ ОТ НАШИТЕ ПОСЛЕДНИ ЧАСОВЕ, ПОД СВЕТЛИНАТА НА ПРИЗОВАВАЩАТА ЛУНА…“
Спогледахме се.
— Как успя… — надникнах през рамото й.
Тя обърна страницата.
— Английски е. Тези страници са написани на английски език. Някой е започнал да ги превежда тук, на гърба. Виждаш ли как мастилото е с различен цвят?
Беше права. Дори страниците на английски сигурно бяха на стотици години. Бяха изписани също с изящен почерк, но определено беше различен, а и кафявото мастило не беше същото.
— Обърни на гърба.
Лена вдигна книгата и зачете.
„ВЕДНЪЖ НАПРАВЕНО, ПРИЗОВАВАНЕТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОТХВЪРЛЕНО. ИЗБОРЪТ, ВЕДНЪЖ НАПРАВЕН НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОТКАЗАН. ЧОВЕКЪТ, ПРИТЕЖАВАЩ ДАРБАТА, ЩЕ ПРИСТЪПИ ИЛИ В МРАКА, ИЛИ В СВЕТЛИНАТА ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА. АКО ВРЕМЕТО МИНЕ И ПОСЛЕДНИЯТ ЧАС НА ШЕСТНАЙСЕТАТА ЛУНА ОТЛЕТИ НЕОБВЪРЗАН, РЕДЪТ ЩЕ БЪДЕ НАРУШЕН. ТОВА НЕ БИВА ДА СТАВА. КНИГАТА ЩЕ ОБВЪРЖЕ НЕОБВЪРЗАНОТО ВЪВ ВЕЧНОСТТА.“
— Значи наистина няма начин да пропуснем това с Призоваването?
— Опитвам се да ти го кажа от доста време.
Гледах думите, които не ми помагаха много да си изясня ситуацията.
— Какво става всъщност по време на Призоваването? Тази Призоваваща луна какво прави — изпраща нещо като магически лъч, който те издърпва, или какво?
Лена продължаваше да разглежда страницата.
— Никъде не се казва точно. Знам само, че става в полунощ, на лунна светлина: „В СРЕДАТА НА ДЪЛБОКИЯ МРАК, ПОД ЯРКАТА СВЕТЛИНА, ОТ КОЯТО СМЕ ДОШЛИ“. Но то става така или иначе. Не е нещо, което можеш да видиш, просто се случва. И не, няма магически лъчи.
— Но как става? — Исках да знам всичко и все още имах чувството, че Лена крие нещо от мен. Тя вдигна очи от страницата.
— За повечето чародейци това е съзнателен избор, както е написано тук. Човекът с дарбата, чародеецът, призовава своя избор, който остава за вечността. Те избират дали да призоват за себе си Светлината или Мрака. Имат свободна воля и право на действие, както смъртните избират дали да бъдат добри или лоши, само дето чародейците правят своя избор завинаги. Избират живота, който искат да водят, начина, по който ще взаимодействат с магическата вселена и с останалия свят. Това е като договор, който сключват с природата, за да намерят мястото си в Общия ред. Знам, че звучи налудничаво.
— И това става, когато си на шестнайсет? Как се предполага да знаеш кой си и какво искаш да правиш през остатъка от живота си на шестнайсет години?
— Това са късметлиите. Аз дори нямам право на избор.
Не успях да се спра и зададох въпроса, който ме интересуваше повече:
— А какво ще стане с теб?
— Рийс казва, че просто се променяш. Ставало за един миг, за един удар на сърцето ти. Усещаш невероятна енергия, тази сила преминава през тялото ти, почти като че ли се раждаш за първи път. — Изглеждаше тъжна. — Поне така твърди Рийс.
— Не звучи толкова зле.
— Тя го описва като завладяваща топлина. Почувствала се така, сякаш слънцето грее само върху нея и върху никого другиго. И в този момент разбираш по кой път си поел. — Звучеше прекалено лесно, прекалено безболезнено. Лена май ми спестяваше нещо. Онази част, в която се разказва какво става, когато чародеецът премине към Мрака. В този момент обаче не ми се искаше да го обсъждаме, макар да знаех, че и двамата не можем да мислим за нищо друго.
И става просто така?
Просто така. Не боли, ако се притесняваш за това.
Да, притеснявах се и за това, но не само.
Не се притеснявам.
Нито пък аз.
Този път успяхме да отклоним темата, която ни вълнуваше, дори от мислите си.
Слънцето премина по бродираното килимче на пода в стаята, оранжевата светлина превърна всички цветове по него в стотици различни нюанси на златото. За един миг лицето на Лена, очите й, косата й, всичко, което светлината докосна, се превърна в злато. Беше прекрасна, на стотици години и стотици километри от мен, и също като лицата в книгата изглеждаше не съвсем като човек.
— Слънцето залязва. Чичо Макон ще се събуди всеки момент. Трябва да приберем книгата. — Затвори я и я прибра в торбата ми. — Вземи я със себе си. Ако чичо я намери тук, ще се опита да я скрие, както крие всичко от мен.