— Не разбирам какво крият двамата с Ама. Ако всичко това предстои да се случи и никой не може да направи нищо, за да го спре, защо просто не ни го кажат?
Лена не вдигна глава към мен. Прегърнах я и тя се отпусна на гърдите ми. Не каза нищо, но през двата пласта пуловери и блузи пак можех да чуя как силно бие сърцето й.
Погледна към виолата на стола и музиката от само себе си започна да затихва, както слънцето, което гаснеше постепенно през прозореца.
На следващия ден в училище беше ясно, че ние двамата сме единствените хора, които мислеха за книги. Макар да не бяха свързани с учебния материал. Никой не вдигаше ръка в час, освен за да поиска да го пуснат до тоалетната. Нито една химикалка не докосваше страниците на тетрадка, освен за да се напише бележка с въпрос кой е бил поканен, кой не е и на кого вече са били шута.
Декември означава само едно нещо в гимназия „Джаксън“ — зимния бал. Бяхме в стола, когато Лена заговори за това за пръв път.
— Покани ли някого за танците? — Тя не беше запозната с не толкова тайната стратегия на Линк да ходи на всички танци с надеждата да флиртува с треньор Крос, треньорката на лекоатлетическия отбор на момичетата. Той е влюбен в Мага Крос, която беше завършила преди пет години и след колежа се върна в училище.
— Нее, обичам да играя соло — ухили се Линк с уста, пълна с картофки.
— Треньор Крос е наблюдател на танците, затова Линк ходи сам, за да може да се навърта около нея цяла вечер — обясних аз.
— Не искам да разочаровам дамите. Всички ще започнат да се бият за мен, след като някой подправи пунша с нужното количество алкохол.
— Никога не съм ходила на училищни танци. — Лена сведе поглед към таблата и взе сандвича си. Изглеждаше почти разочарована.
Не я бях поканил на бала. Не ми беше хрумвало, че може да поиска да отиде. Толкова много неща се случваха с нас и всичко беше много по-значимо от поредния претенциозен бал.
Линк ме погледна. Беше ме предупредил, че ще стане така. „Всяко момиче иска да бъде поканено на бала, човече. Не знам защо, но поне това ми е ясно.“ Кой да помисли, че Линк може да бъде прав за нещо, свързано с жени, като се има предвид, че неговият план за съблазняване на Мага Крос никога не проработваше?
Линк пресуши кока-колата си.
— Хубаво момиче като теб? Би могла да станеш Снежната ни кралица.
Лена опита да се усмихне, но не й се получи много добре.
— Каква е тази история със Снежната кралица? Нямате ли просто кралица като навсякъде другаде?
— Не. Това е зимният бал, така че избираме Ледена кралица, но тъй като братовчедката на Савана Сноу, Сюзън, печелеше всяка година, докато завърши, а Савана победи миналата година, всички вече казват просто Снежната кралица. — Линк се протегна и отмъкна парче пица от чинията ми.
Беше напълно очевидно, че Лена иска да я поканя да отидем на бала заедно. Друга момичешка мистерия — искат да ги молиш за разни неща, дори да нямат никакво желание да ги направят. Имах чувството обаче, че случаят с Лена не е такъв. Сякаш имаше списък с неща, които в нейните представи едно обикновено момиче прави в гимназията, и беше твърдо решила да ги изпълни. Истинска лудост. Танците бяха последното, на което ми се ходеше в момента. Не бяхме най-популярните хора в гимназията. Не ставаше дума за това, че всички ни зяпаха, когато вървяхме по коридорите, дори ако не се държахме за ръце. Нито че постоянно говореха разни неща, жестоки неща, сигурно дори сега, когато тримата седяхме сами на единствената почти празна маса в претъпканата столова. Нито че всички „Ангели-пазители на Джаксън“ ни дебнеха непрекъснато в очакване да се издъним някъде.
Истината е, че преди Лена това щеше да ме притеснява. Просто започвах да се чудя дали не съм под влиянието на някаква магия или заклинание…
Не правя такива неща.
Не съм казал, че си го направила.
Току-що го каза.
Не казах, че ти си ми направила магия. Казах, че може би съм омагьосан.
Мислиш, че съм като Ридли?
Мисля, че… Забрави.
Лена изучаваше лицето ми още по-напрегнато, като че ли се опитваше да разчете истинските ми мисли. Може би имаше и тази дарба; вече нищо нямаше да ме учуди.